17.02
Петък. Прибирайки се, няколко интересни мисли започват да се размесват в мен. Предпочетох да изчакам автобуса сам в края на спирката, докато се наслаждавам на слабата, но така приятна топлина от крехките слънчеви лъчи, поглъщани от черното ми яке. Като че ли бях забравил какво е усещането. Дълбокият студ, с който се боря вече няколко месеца, беше скътал спомена за пролетта като съществуващ сезон някъде доста надълбоко, а и аз не бях намирал повод да го потърся до този момент. Разсеяно заех най-добрата за мен позиция, а именно тази с гръб към колегите ми, застанали на десетина метра от мен, с цел спечелването на достоверно оправдание. Нещо за отбиване на номера от сорта: „Не ви видях и това е единствената причина, поради която предпочетох да остана на другия край сам с онези мисли“.
Денят беше хубав. Първо се сетих за смеха, който си споделихме с приятели по-рано. Хубаво е да усетиш искреността на малките моменти, в които радостта на един успява да проникне през дебелите зимни дрехи на околните и да ги накара да почувстват онова гъделичкащо чувство на невинна инфантилност и сарказъм, довело до сближаване и споделяне на мига. И погледът е също истински важен. Никой не може да избяга от ефектите на добронамереността на казаното, когато то е с единствената цел да предизвика положителна реакция в хората срещу теб. Лекото сбръчкване на крайчетата на шарещите сред слушатели очи, лекото разводняване и заблестяване на погледа и най-вече непреднамереното зейване на усмивка в зъболекарски стил са все издайнически черти за простото съществуване на това добро намерение. Смехът. По детски чист и някак вълшебно помагащ срещу спънките в живота. Поне на мен така ми действат положителните смехове. Да, положителните и дори някой да каже, че няма такова нещо като положителен и отрицателен смях, няма да му повярвам, че го мисли. Банално бих започнал да изброявам и описвам с мои интерпретации вид след вид, без да се притеснявам, че отнемам от времето му. Едно – нормалното засмиване без много емоция при срещата с някой познат, придружено с размяната на няколко кратки заучени реплики. Две – смехът с приятели, за който най-често не са нужни думи и е готов да ви прекъсне във всеки един момент, но без да навреди, разбира се. Или три – смехът, споделен със семейството, който те сгрява дълбоко някъде в корема и те облива с чувства като благодарност и любов. Четири... пет... за отрицателните си помислете сами... шест... седем...
Мисля си и мислите поемат в друга посока. Питам се дали съществуват (не ми се иска да повярвам) хора, които пък напълно са загубили способността да разпознават смеха в сигналите на околните или пък са се „облекли“ толкова дебело, че са станали непробиваеми за емоцията. Сигурно техният поглед е по-различен. Сух, матов, замръзнал в посока към някой почти забравен момент на някогашно... щастие, надявам се. Чудя се и дали съществува някой, който може да поеме вината за осакатяването на тази душа. Времената са ни виновни, злобата сред хората, алчността. Такива оправдания съм чувал за подобни ситуации, но като че ли ми се иска да намеря още нещо изпод праха на изминалите дни, трупал се без капчица милост върху плещите на този непознат, който да даде някакъв отговор на въпроса „Защо?“. Някаква тъмна точка с цвят на абсолютно черно тяло – това си представям аз, но все още ми остава непонятно как една точка може да погълне всеки блясък, че дори е способна да достигне до чуждия и да погълне и от него. Страшничко. Предпочитам да се радвам, да се смея и да захранвам с още повече блясък моята си точка от искри. Тя поне е заключила в себе си спомена за всеки споделен и искрен смях на топло и ми стига, за да се сгрея в моментите на хлад. И на вас го препоръчвам, и бъдете сигурни, че ще ви помогне да се разсеете от мислите за ток и парно. А другите мисли ще си ги запазя засега.