12.07.2013 г., 20:18 ч.

Мисъл 

  Проза » Други
515 0 0
1 мин за четене

Запознаваш се с хора. С времето те стават твои близки, твои приятели, като семейство. Разчиташ на тях и те разчитат на теб. Споделяте добри и лоши мигове заедно. В един момент осъзнаваш, че обичаш тези хора и си мислиш: "какво ми трябва повече, след като имам добри приятели". И не след дълго човекът показва истинската си същност и те заменя. Започва се с отбягване, игнориране и фалшива любезност, когато си го приклещил до ъгъла да говорите. И тогава болката те връхлита като ураган - човекът, достигнал до теб, този, за който си мислил, че никога няма да бъде тръгващият си, всъщност те напуска. Не знаеш защо, той не знае защо или поне не ти казва. Болезнено е, тъпо е, но е сякаш в човешката природа да заменяме и изоставяме, да се нагаждаме според интересите си и ако някой отрича нещо, което харесваме, да го отхвърлим, макар да е бил до нас години наред. Или ние до него, в зависимост от ситуацията. Правиш всякакви опити да се сближиш отново с този човек, обаждаш му се и той не вдига телефона. Обаждаш му се отново след седмица и той си измисля оправдание да ти затвори по най-бързия начин. Какъв смисъл има тогава да се бориш? А казват, че приятелството е единственото, което си струва борбата. Аз отговор не знам, дори въпросът не го знам какъв е, но едно е ясно - заменките болят. Игнорът боли. Тръгването боли.

© Дамян Атанасов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??