Големият прозорец в спалнята на Виктория беше с пуснати завеси.
Самата тя, лежаща от часове будна на леглото, намиращо се само на сантиметри, размишляваше в унес за това как стигна дотук. Макар и почти от три години да мечтаеше само за това, което имаше сега - апартамент в една от онези високи жилищни сгради, с огромни прозорци, насочени към небостъргачите на Лос Анджелис, в момента меланхоличната идилия беше развалена, и дори красивата лятна нощ навън не беше способна да я възстанови.
"Сигурно много хора в България мечтаят за това?"
Просто апартамент с огромни прозорци към онези корпоративни сгради, които чудновато променят вида си през различните части на деня, и ти позволяват да размишляваш за всичко, което представлява човечеството днес. Утрото, когато пулса на града постепенно, оборот по оборот, като мотор на машина, смазан с кафе в картонени кутийки, излиза от нощната летаргия и се кани да завърти лагерите за още един ден без смисъл. Късният следобед, когато млечножълтото слънце огрява бетонният релеф на сградите, а получилата се сянка между етажите създава илюзията за перфектният контур, даващ на човешкият мозък усещането за пълнота и абсурдно спокойствие.
Вечерта, оставяща онзи романтичен привкус в устата на зрителя с пакетче пуканки пред прозореца, имащ шанса да наблюдава в развитие как постепенно светлините на сградите изгасват, до малките часове, когато такситата по улиците поддържат кръвообръщението на града, движещо се по вените на изрисуваният от уличните светлини асфалт.
Вики беше само на 19. Никога не е била обикновена, за това ненавиждаше изразното клише "обикновено момиче". Неневаст и породеният гняв от невъзможността да обясни вътрешния си свят на околните, когато поискаше. "Всяко едно момиче на твоята възраст...", "Другите момичета..."
...
"Другите", "Всички", "Другите".
Тези чувства бяха ставали повод за сълзи в зелените очи на Вики неведнъж. Но кои чувства? Нима си имат име, като... любовта, радостта и възхищението, щом не са присъщи на всички, а само на тези, избрали несъзнателно пътя на едно по-трудно съществуване, извън нишата на общият принцип? Как обикновеният би могъл да разбере необикновеното и да се почувства по сходен начин, когато не е като теб? А какво си ти?
Семейството на Вики не беше необикновено. Родителите и бяха индустриални работници в родният и град и мястото, където отрасна - Перник. Положили усилия да я възпитат правилно, явно бяха успели.
Момиче, което никога не е създавало проблеми, мечта на толкова семейства.
Спомените на Вики от детството и бяха за един странен период, макар за родители и роднини тези спомени да са съвсем, или... почти "нормални". Още в детската градина тя откри, че не беше съвсем като другите деца.
Интересите, които имаше в тази ранна детска възраст не съвпадаха с тези на другите деца. Сънят следобед я отегчаваше.
Предварително уговорените неща, които учителките даваха на другите децата да рисуват не и се нравеха. Вместо ябълка, Вики рисуваше драсканици без явен смисъл.
Общуването с толкова много от другите деца я плашеше до неузнаваемост. Ъглите в стаята за игра често бяха мястото, където можехме да я видим.
"Другите деца..."
Времето от живота на детето в което то изследва света и преоткрива вълшебството му, когато забравено копче от сако на пейката в парка е магична находка, ставаща причина за емоции, които възрастният индивид никога повече не би изпитал.
Докато времето на двора другите деца запълваха с играта в пясъчника и бутилката вода, дадена от учителките, с помощта на която оформяха фигурки на жираф и змия в пясъка, Вики беше на ръждивата ограда, чопкаща с нокът патината от метала, и тънеща в интерес на какво пък може да се дължи.
Когато тази картина за която тя имаше толкова явен спомен мина през ума и, в апартамента на Вики в Лос Анджелис се случи нещо, което се случваше ежедневно. Една сълза се роди в зелените очи на младото момиче, и спускайки се надолу, стана свидетел на красивата и, сатенена коса, през която никой, никога не беше прокарвал ръка, измина пътя по лицето и, което никой, никога не беше докосвал, премина и покрай устните и, които никой, никога не беше целувал, докато накрая стигна до възглавницата и... където се сля с всички други като нея, умиращи в този плат, бидещ отражение на болката от различието.
"Никой, никога..."
Тя никога не се беше връщала толкова назад в опита си да направи аутопсия на същността си. Знаеше, че в мислите си трябваше отново да извърви целият този път, за да се почувства спокойна поне за няколко часа, които щеше да оползотвори със сън.
Сънят беше нейното псевдо-бягството от грозната реалност.
Ясно осъзнаваше колко дълбоко човешките същества са обвързани със заобикалящата ги действителност... толкова дълбоко, че преживяванията им там превръщат сънищата в глупава, лишена от мистицизъм абстракция на същата тази среда към коята всеки губи много скоро интерес. Невъзможността да избягаш...
Когато обаче ограничиш преживяванията си в реалността, мозъкът ти би останал без материал. Това беше любимият вид сънища на Вики - произволните фантазии. Искаше да го усети някак като за последно.
"Колко редки са обаче... рядкото, не е ли то истинското?"
В училище Виктория беше № 4 в клас. Поредното дете, за всички свои учители. Поредното на което щяха да показват как се пише “И”, как се събират числа или кои са сонорните съгласни. Самата тя обаче забелязваше този все по-странен феномен - нарастващият страх от неразбиращите я деца в класната стая, нарастващият страх от неразбиращите я учители, нарастващият страх от обществото навън. Увеличаваше се правопропорционално с годините. В един момент обаче, както тя, така и останалите, започваха да осъзнават, че нещо не е както трябва.
Вики знаеше, че техният лишен от чувственост и истина, посредствен свят не може да бъде неин, докато те осъзнаваха, че около тях има бактерия, която трябва да бъде елиминирана, да бъде променена и приобщена.
Трябваше и толкова време, за да разбере, няколко години по-късно, че това е принципа на който действат те. Техните правила. Антибиотик, преследващ и елиминиращ отклонението от фона - бактериите. Болестта на стадото, отклонилите се от принципа създания без звънче на врата. Различието не може да съществува в море от еднаквост. Симбиозата би била нарушена. Симбиоза в един фалшив свят, където всяка единица преоткрива повърхностните увлечения и радостта от първичното съществуване.
Предварително дефиниран житейски път, който всеки един от тях ще извърви, без да осъзнава, че е бил вървян по същият начин от толкова много преди тях. Един и същи ред за съществуване, безкраен цикъл на еднаквостта. Нормалността за обществото, издигана в култ, описана от онези “нормални” за всеки индивид етапи в периода раждане-смърт. Липса на контраст.
Даденият ти уникален шанс да съществуваш да бъде пропилян по толкова елементарен начин.
"Бъди като тях... защо не те приемат другите деца? Вината е у теб, Вики... винаги си била толкова надменна.
...
Приобщи се! Не искаш да имаш никакви приятели ли? Какво не е наред с теб, дете?"
...
"Как обикновеният би могъл да разбере необикновеното? А какво си ти?"
...
"Рядкото... не ли е то красиво?
Разбираш какво значи нещо чак тогава, когато си отиде."
Беше 04:02 часа в Лос Анджелис. Едва ли сънят би могъл да те споходи във вечер като тази.
Вики се надигна от леглото, и разгърна завесите на прозореца. Застана до него и погледна сградите. Сияеха с изкуствената си електрическа красота.
Беше толкова... уморена.
Нещо я накара да се замисли защо постъпи така егоистично. Накара я да се замисли за реакцията на родителите си, когато проверят сметката на която банката беше превела само месец по-рано сумата от студентския кредит, който двамата индустриалци щяха да изплащат сигурно до живот... или пък когато разберат, че далеч дъщеря им не е на кандидатстудентски изпит в София за три дни...
Психология. Каква ирония. Това беше “избрала” да учи.
Чудеше се за всички избори. Не можеше да избира. Мразеше да го прави. Ненавиждаше го почти толкова, колкото червените рози.
Чудеше се защо беше избрала точно този хотел с точно този апартамент. Чудеше се защо и е този изглед към сърцето на града. Нима би имало значение?
Два часа в мисли се изпариха. Беше 06:12. Изгрева вече огряваше радио антените на небостъргачите. Не беше млечножълт, а оранжев. Като оранжево от гланцово блокче...
“Рисуваше драсканици...”
Вики отново легна на леглото, и хвърли поглед на нощното шкафче. Два блистера антибиотик, кана с вода и чаша.
“Беше толкова... уморена.”
Когато изтърва чашата с вода на пода, вече беше късен следобед. Няколкото милилитра течност се разпръснаха на капки. Толкова приличаха на онези сълзи, които всеки ден се стичаха по лицето и, но... този път нямаше да видят косата и, нямаше да минат покрай устните и... срещна ги толкова бързо студенината на пода. Попиха и завършиха всичко... финалният щрих...
Навън валеше. Млечножълтото слънце беше покрито от облаци.
“Колко прекрасно би било, ако беше там сега, нали... Вики?”
...
“Сигурно сега си... милион слънца.”
© Димитър Всички права запазени