Ако тихите кътчета на душата ми можеха да говорят, бих изтръгнала от тях онази песен на болка и тъга, на горест и отчаяние, която да покори цялото ми същество в едно съзвучие от меланхолия и слепота. Бих изпяла пред себе си най-мрачната симфония, апотеоз на години мълчание. Щях да се потопя в една призрачна пелена, която да ме обгърне и възроди от тишината на годините.
Ако бях свободна да дам на съществото си глътка въздух от ограниченията, в които съм го заробила, бих била щастлива. Но цялата формалност и суета на нашия свят често кара хората да живеят по начин, който ненавиждат. А онези, които успеят да се откъснат от мечтата на обществото за един подчинен на нормите свят, таят ненавист към всички останали, които се нуждаят от това общество. Така за „ничиите” хора, онези, не намерили сили в себе си да се откъснат, но и все пак желаещи да полетят, остава междинното пространство между две омрази, силни, гърчещи се в своите коловози от свободи.
Химерите, в които всички ние живеем, жажда ...