Това е разказ от моята първа книга - "Моделът". Бих искал да го споделя с Вас, тъй като зная, че Вие ще го оцените безпристрастно.

                                 Модел      13.04.2003г.

- Имаш един ден! – Затваряйки вратата на къщата, каза той. - Този ден е само наш!  Можем да правим каквото пожелаеш!
 Тя влезе навътре във всекидневната и хвърли връхната си дреха небрежно на един диван. Беше възбудена и едновременно готова на всичко. Топката от вълнение в гърдите й,  бе се превърнала в стомашна. Очите й искряха, а тялото й напрегнато се движеше ритмично, като на гладна тигрица в клетка.
- Нима? – Огледа се тя. - И какво ще правим?
- Не знам, каквото пожелаеш! Можем да пием вино на свещи, можем да стоим един срещу друг и да изследваме мислите си. Можем да се гоним из къщата или да легнем в едно легло и да гледаме тавана. Можем да се напием, да се чукаме, галим, а може да поработим, да попишем на компютъра или да ти направя някоя нова снимка. Можем да помечтаем….
- И какво ще правим?
- Не знам!
   Той вече попиваше всяка  гънка от тялото й като опитен ловец, преглеждаше всяка извивка по релефа, за бягаща или скрила се зад някой храст нотка на съмнение или комплекс, който би му попречил в намерението да изтегли всичко красиво от това нежно женско същество. Искаше да превърне красотата й в спомен, в блян, мечта, символ.
- Може ли да ми дадеш чаша вода?
Тя искаше  пауза. Печелеше време. Макар и подготвена, за  да я свалят - никой не беше го правил по този начин. Инстинктите й бяха изострени до краен предел, въпреки усещането, че нищо не я застрашава. Беше свикнала с неизменната тревога в новите  връзки, за очакваната театралност, а сега този просто свали всички завеси и искаше от нея да се отдаде на фотоапарата му.
 Чувстваше се като кошута пред дулото на двуцевка, но все още на разстояние,  достатъчно, за да изчезне в гората. Не бе виждала такъв необикновен ловец. Искаше да се доближи до него и да повярва, че той няма да натисне спусъка, а ще удържи на думата си да я опитоми. Разбираше, че само още няколко метра и вече влиза в обсега му. Отново трябваше да избира пред поредния провал или  мечтата, да  попадне на страхотния човек. Имаше нужда от върховно преживяване и сякаш предчувстваше, тази възможност. Най-много я изкушаваше близостта и това, че той изглежда искрен и сякаш това я плашеше.
- Е,…заповядай!
 Подавайки й чашата с вода, той усещаше в себе си вродената у всеки мъж заложба на изкусен ловец. Бе твърдо решен да внимава, защото от този момент нещата стават почти непредсказуеми. Само звук от счупено клонче или поклащане на лист можеше да промени ситуацията и тя да се гмурне в гъсталака на провинциалните развлечения. Беше му се случвало и друг път, често срещаше неразбиране на елитарното изкуство и неговото значение... Знаеше, че във всяка жена има много суета и копнеж за щастие, примесени с много страст и страх. Жената винаги избира сигурността и той разбираше, че колкото повече има усещането, че владее настроението й, толкова по-малко предсказуеми ставаха следващите й решения.
- Боли ме коремът!
Тя прокара нежно ръка  по плоския си корем и отпи от водата. Трябваше и време. Погледът й бе еднакво дяволит и уплашен. Флиртуваше дори със себе си.
- Искаш ли лекарство?
Той виждаше няколко възможности  за развръзка. Първата - тя да му е повярва и да иска да му се отдаде, реализирайки неговите плановете да направят фото-агенция. Втората - да му се отдаде дотолкова, че да му стане любовница и постепенно да поиска да го обсеби. Третата, да се поглези и флиртува под струята на неговия интерес  и зависимост, да спечели още някоя снимка, изпълнена с преданост и да подвие опашка към  нейния сив, но все пак сигурен свят, в който всичко й бе познато. Разбираше и това, че иска прекалено много от нея, че това, което й даваше в замяна бе всичко, което имаше.  Само по себе си, това бе лудост.
Тя бе свикнала да иска и получава от мъжете ухажване и покровителстване. Бе склонна да даде част от тялото си, за да получи материална  и емоционална радост, но в рамките на интимна дискретност, която не преминава границите на приятелските клюки. За пръв път искаха  от нея душата й. Заедно с всичката представа, която тя можеше да провокира. Да излезе от анонимност, да стане публична, комерсиална, скандализираща, ухажвана, мразена и завиждана. Приятелките й щяха да пощуреят от яд и завист. Щеше да остане сама, със славата си на открита красива жена.  Той обаче знаеше, че е неопитна и не може да си послужи с такъв капитал.
Това, което го успокояваше бе, че е искрен. Не я искаше просто за себе си - за модел и толкоз.  Той искаше да я открие за самата нея, а това бе рисковано – ако не се харесаше? Така или иначе, сега поне бе свикнала със себе си, със слабостите си, а новото й амплоа беше различно. Знаеше, че жените имат интуиция, на която се доверяват в последна сметка. И стига тя да си повярва - щеше да бъде негова. Копнееше да превърне “Пепеляшка” в “Принцеса”, знаеше, че е готов на всичко, за да може това момиче да му повярва. Подобно на страст, на вълни го спохождаха идеи за снимки и в душата му ставаше същински пир на суетата и красотата. Беше готов да плати всяка цена за този куверт и да влезе с нея на този купон. Да бъде блестяща и да стане партньор в работата му. Беше крайно изморен от провали и склонен отново да повярва, на жена с топъл и благ поглед, пресметлива и реална, красива.
  - Така ли ще стоим?
Тя питаше, защото вече се измори да парира плашещите я мисли, които четеше в очите му.
- Ей, богу помогни ми малко, дай нещо, за което да се хвана, защото…
 Прекалено дълго бе задържал кошутата на поляната. Трябваше да стреля, да я хване или тя щеше да се шмугне в гората.
 Очите и бяха изпълнени с топла влага, а душата с уплаха и объркване. Спомни си за болката в корема.
- Може ли да ми дадеш нещо за корем?
Чувстваше, че е спечелила прекалено много време и изрази като: “следващия път” няма да и свършат работа.”Нещо не бе наред”- си мислеше. В друга ситуация,   вече щеше да го е докоснала, целунала, помирисала и щеше да е разбрала всичко, което една жена разбира от мъж. Нямаше да е с двадесет години по-голям от нея, нито толкова провокиращ? Все пак той говореше и мислеше за нея и нейното бъдеще, не искаше нищо от нея, което и тя не желаеше. Именно това гладко езеро  я тревожеше, защото никога  не бе си признала, че не може да плува в такива води. Не бе обичала истински, не познаваше удоволствието да се отдадеш всецяло на онзи, който обичаш. Тя бе просто жена, като всички други, като приятелките си, а той вече бе провокирал в нея усещане, което я прави различна, автентична, свободна!
- Хей, нали искаше да си свободна? Първо се освободи от оковите, които сама си нахлузила, заради света, в който живееш. В този свят няма оковани и никой за никого не го желае. Първата крачка към свободата е, да се научиш да избираш приоритетите си и да жертваш маловажното.
Подаде и чаша с разтворено лекарство.
- Добре де, добре… Не знам! – гледаше го изпитателно и бе готова да хукне във всеки един момент към спасението си. Но дали това бе да приеме или да откаже?
- Стига - това прилича повече на инквизиция! Нищо не става, когато човек не знае какво иска. Не разбираш ли, че аз не съм гинеколог или месар, нито секс маниак, нито занаятчия! Когато искам да те снимам, това означава, че искам да направя нещо автентично, различно и красиво, повече от самата теб! Когато те гледам такава изнервена, въобще не се съмнявам, че ми нямаш доверие?
- Глупости, глупости…!
   Тя не можеше да скрие, че иска да му повярва, но какво ще стане с нея ако… Тя продължаваше да бъде в своя свят. Това, че чрез този мъж, бе успяла да види света от друга гледна точка, не беше причина, достатъчна, да се почувства дотам променена, че да загърби и забрави комплексите си и тези на средата си.
Настана пълно и неловко мълчание. Звучеше парче от шестдесетте, което той обичаше.
 Продължаваше да се надява, че все още я очарова с предложението си да работят заедно, да промени живота й. Да я направи независима и самостоятелна, но дали бе готова за това? Знаеше, че за такова начинание освен мотивация е необходима воля, желание, себеотрицание. А това не бяха ценности, популярни в средите на едно провинциално момиче. Все пак животът й не изглеждаше толкова лош. Нито бъдещето, което и предлагаше, толкова обозримо. А и той не й подаряваше нищо наготово, освен себе си. И то при  условие, че тя го пожелае и се пребори за него сама.
 Но дали го разбираше? Дали го харесваше? Дали му вярваше? Дали не се подиграваха с него в женската си компания. С неговата страст и всичко, което и предлагаше безрезервно? Дали разбираше залога му? Обзе го странно чувство на неувереност, като пред страхотен цветен пейзаж, който обаче не съдържа никакъв творчески смисъл, самоцелен и плосък. Все пак вярваше, че нещата се случват когато трябва, и някак следвайки естествения си ход. Не беше ли твърде голяма цената, която и предлагаше за едни “прости”, актови снимки, при положение, че можеше да ги направи с кой ли не? Явно не можеше да бъде безразличен към моделите си. Той искаше освен да ги снима и да ги промени. А това можеше да стане по два начина: или да им плати, а после да ги продаде, с което да обърка живота им още повече, или да им се посвети и да ги направи по-красиви и възвишени. Нямаше избор. Вече една-две го бяха преметнали за жълти стотинки и тази тишина - говореше за нейната недоброжелателност - отново. Въобще протакането само задълбочаваше проблема. Примири се! Каквото ще да става! Но в главата си продължаваше да робува на въображаемите пози, в които това младо момиче можеше да материализира вдъхновението му.
 Тя не помръдваше.
 Времето за размисъл беше изтекло:
- Събличай се! – направи се на фотограф, режисьор, каквито бе виждал по филмите.  – Винаги първия път е трудно и малко боли!
Тя погледна втрещено, но не можеше да скрие възбудата си:
- Винаги първия път е трудно и боли! Ти да не си луд?  
Понечи да си тръгне и стана от мястото си, но блъфираше.
Искаше му се да е млад колкото нея и безумно красив, но знаеше, че тогава няма да иска да я снима, а просто да я прегърне и да я има, колкото се може по-дълго. Махна с ръка, сякаш за да отхвърли тази мисъл. Знаеше, че всяка магия си има условия и ако иска да направи добри снимки, не трябва да я докосва. Веднага щеше да се превърне в посредствено провинциално момиче, което макар и с дарба,  е притиснато от непреодолими скрупули, предвещаващи  скучен и обикновен провинциален живот.
- Всъщност, никога не съм ти казвала, че ще се снимам гола!
 Тя бе напълно объркана. Идеята я очароваше и плашеше едновременно. Знаеше, че той я харесва и това гарантира страхотно забавление. Че не е простак и няма да изпусне възможността да я снима максимално красива - каквато я виждаше. Но как да приеме снимките, как щеше да ги обясни?
- Моля те, решавай нещо или си тръгвай и ме остави на мира. Чувствам се, като стар мераклия. Това не се връзва по никакъв начин с намеренията ми спрямо теб!  И обезсмисля всичко!
- Веднага ли?
   Пак се опитваше да протака, чувството бе истинско – искаше го и се страхуваше. Все пак бе на възрастта на баща й! Ужас! А защо не, та той бе по-добър с нея от него и гаджетата, които бе имала. Беше я открил, обожаваше я. И направи най-хубавите снимки, които бе имала. Показа и  жената в нея, която тя не познаваше. Предложи и себе си. И срещу какво? Само да му вярва и да бъде вярна на намеренията им. Можеше ли да го има? Искаше ли го? Все пак той щеше да види всичко в нея – трябваше да се разголи? А дали нямаше да се разочарова? Не се смяташе за красавица! Е, беше хубавка, но можеше ли да повярва само на неговия поглед?  Бе стояла часове пред огледалото и виждаше само недостатъците си - малки гърди, не чак толкова дълги крака. Косата, която той толкова харесва, но която за нея винаги е била проблем и носеше неестествено различна от оригиналната. Не харесваше облеклото й? -… О, не! Не! Суетата я обзе напълно.
  - Виж какво, когато разтакаваш решението си, не ми правиш услуга, а само напразно увеличаваш надеждата ми, че ще се съгласиш на всичко. А това явно не е твое желание. Така че?…
 Тя го погледна изпитателно:
- Добре, къде искаш да ме снимаш?… Но ако не харесам снимките ще ги хвърлиш в печката, нали?
- Сериозно ли говориш? Ти явно надценяваш хладнокръвието ми. В момента целия треперя. А в теб не виждам жена, а божество!
- Виж какво, ако ще снимаш – снимай, защото трябва да ходя довечера на дискотека с приятелки си. Това е наша традиция!
Блъфираше или просто си придаваше тежест? Дали знаеше, че няма смисъл да ходи с тези нейни приятелки, които само щяха да й завиждат и мразят, защото бе по-хубава, по-умна и дори обичана?
 Сега той се стресна! Уж, бе предвидил такава развръзка, а сега се обливаше в топли вълни, почти като при първа среща. Тя вече сваляше блузката си и седеше с  чорап в ръка.  Спря. Гледаше го предизвикателно:
- Е, какво сега? Нека видим какво ще направиш от едно обикновено, голо момиче? Хайде, господин фотограф, хайде, господин режисьор, бъди мъж или професионалист, както там сте го измислили! Хайде на работа!
 Той потъна във фотьойла, на който се бе отпуснал. Наблюдаваше я. Не можеше да помръдне. Беше божествена, обикновена и истинска, като ангел. Не можеше да предвиди това, което следва. Трябваше му време да приеме новата реалност. Беше се увлякъл в своите убеждения и явно си бе  повярвал по-малко, отколкото тя. Въпреки всичко тя стоеше пред него - побъркващо изкусителна. Смяташе, че му е писнало от жени. Сега разбираше, че мъжа в него може да е бил задрямал, но в никой случай не и умрял. Не бе чувал някой да е снимал ангел – а той беше пред него. Не знаеше как да не пропусне този шанс. Това често му се случваше. Тя продължаваше да се съблича, а той сякаш не бе виждал жена през живота си. Наблюдаваше я. Опитваше се да гледа на нея като на обикновено момиче, но не му се отдаваше.  Дори си помисли, че може да му е дъщеря. Вътрешният му глас веднага се обади: “Да, ама не е!”. “Тя ти е модел, захващай се за работа!”.
 Току-що се бе влюбил в нейната готовност и доверие. Бе трогнат до дъното на душата си. Явно му бе повярвала. Ами сега? За миг си помисли, че е било по- добре, когато си беше облечена. Когато убеждаваш някого, не носиш отговорност, но когато успееш!?... Поне не му беше горещо и не му трепереха ръцете.
- Какво става, господин фотограф? Това ли искаше?
- Не знам! –  сега той имаше нужда да печели време.
Тя седеше преплела крака и ръце, като скриваше всичко, което й бе скъпо. Явно го разбра по погледа и искаше да му спести инфаркта.  Изведнъж реши да го провокира. Изпъна стройното си тяло, после се обърна на една страна и легна по гръб, като сложи ръце под главата си ,  прибирайки косата си. Беше напълно откровена и гола, предизвикателно затворена. Като скъпо бижу. Сякаш казваше: “Гледай, снимай, но не пипай!”
- Е, така добре ли е? Мисля, че е достатъчно?
Той посегна да вземе фотоапарата си, но всичките му мускули бяха блокирали.
- Не мога, просто така, аз не те свалям... Може би ако го правех, щеше да е достатъчно, но за да те снимам трябва... Може ли да те погледам?
Тя сви  коляното си и погледна в тавана, това бе отговора й.
- Възможно ли е, да не стоиш като жертвен агнец?
 Не можеше да й се насити, но нещо му липсваше? Та тя не беше манекенка? Бе някак съвсем истинска - като огромен ресторант с изкушения, от който той трябваше да си поръча най-изискания десерт, само за да не обиди собственика.
- А, сега пък съм жертвен агнец! Ти знаеш ли какво искаш въобще?
- Не, но си го представях по различно.
- Как?
- Не знам, просто трябва да се окопитя.
- Е, окопитвай се! Ще изчакам още малко да ме поопипаш с погледа си и си тръгвам.
- Така ли го усещаш?
- Не е твоя работа!
Той се страхуваше от истинските жени. Гледаше на тях повече като на проблем, отколкото като на удоволствие. Трудно можеше да преодолее чувството си за отговорност, съпровождащо връзките му с тях. Никога не бе ползвал жените.  Уважаваше ги и сега имаше чувството, че я насилва, а не, че работи за нея. Може би тя го бе усетила и искаше да му помогне, но в същото време да не опровергае вярата му, че магията на женската природа е нейната непредвидимост и спонтанност... Но как можеше да и повярва? Та те се познаваха едва от две седмици, а сега тя му се отдаваше напълно откровена и сигурна в неговата добронамереност. Не беше готов за такъв бърз успех, та каквото и да му струваше това.
 Взе фотоапарата и погледна към нея през визьора. Гледката бе по-различна - кръстчето на мерника бе  попаднало право в сърцето й. “Нямаш право!”- обади се вътрешният му глас. Свали фотоапарата и съжали, че я е принудил да го направи. Всичко бе някак неестествено, преднамерено. Той искаше да снима душата й, излъчването й. Тя го бе предупредила, че няма какво повече да му покаже. Склонен бе да й повярва, но се сети за отговорността, която пое - да й дари най-хубавите снимки, които е способен да направи. Трябваше да се реваншира за нейното доверие.
 Започна да снима хищно сякаш не иска да пропусне мига. После спря и каза:
- Чакай, мисля, че изтрезнявам! Хайде да работим. Ти си една обикновена женичка, а аз фотограф. След като те съблякох, сега искам да те пооблечем. Никой не заслужава тази красота на куп, та макар и на снимка. Тези, които ценят откровената голота, са неплатежоспособни или просто я получават прекалено евтино!
Той излезе и се върна с едно голямо лъскаво гърне. Сложи го в скута й. Тя го обгърна с ръце и крака, сякаш обгърна собствения си свян. Стана прелестна, а гърнето сякаш съдържаше духа на вълшебното й излъчване. Сякаш в него бе цялата й невинност и доверие. Апарата щракна, веднъж, дваж ….
 В началото тя се усмихваше, почти сърдито, а после започна да й харесва. Дори бе щастлива, защото той приличаше на изригващ фонтан от удоволствие и гордост. Явно успяваше. Започна да вижда снимките в неговите очи, а те бяха прекрасни, изпълнени с нежност и романтика, страст и тревога.

  Една от снимките бе изложена по средата на обляна от светлина витрина за луксозни дрехи, в огромен размер. Нейното елегантно отражение във витрината я правеше безумно щастлива и доволна от себе си. Беше влюбена! Бе истинска звезда, имаше предложения от къде ли не и бизнесът вървеше. Но снимките и никога не станаха по-красиви от тези, които и направи той,  с толкова любов. Защото той я направи поне мъничко по-щастлива и горда. Считаше, че тя го заслужава. Беше и доказал, че е възможна истинска любов, на която е способен само истински мъж.  Мъж, който може да оцени (като колекционер, притежаващ съкровище от красиви неща), колко струва истинското доверие, невинност и вярата в една малка обикновена женичка. Да оцени, че си струва да я търси. Беше и внушил, че може да бъде истински полезна и щастлива, като отдава всичко от себе си в името на красивото и съзидателното. Не и беше взел нищо. Дал и бе всичко, на което е способен, за да може тя да открие себе си.

Любимо

За повече информация, относно книгата:
www.lubimo.com
lubimo@abv.bg