Усещането, че нещо се случи доби тръпчив вкус. Тя ми отговаря едносрично – предимно с „да” и „не”, а през останалото време телефонът мълчи и мониторът е тъмен. Нямам прогноза какво би могло да бъде, но се опитвам да отгатна, по-скоро заради амбицията да бъда наясно, а всъщност, вече почти се досещам. Този тръпчив вкус на предчувствието не би могъл да бъде без последствие.
Аз съм скучен човек и това е типична особеност на неудачника, с дъх на обреченост. По принцип, тя обича забавните събеседници, какъвто очевидно, не съм. Вероятно не мога да се справя с намерението си да изглеждам такъв, въпреки че стигам до предела на престараването. Отегчението ѝ не може да бъде заменено и тя вече не старае да го прави. За разлика от онзи „смешен човек” на Достоевски, аз съм скучен човек, но това вече го споменах. Освен това съм прекалено нормален и те изобщо не го коментират, дори не ме заобикалят по улицата, което е показателно. Към останалите недоразумения трябва да добавя, че съм неуспял художник ...