Усещането, че нещо се случи доби тръпчив вкус. Тя ми отговаря едносрично – предимно с „да” и „не”, а през останалото време телефонът мълчи и мониторът е тъмен. Нямам прогноза какво би могло да бъде, но се опитвам да отгатна, по-скоро заради амбицията да бъда наясно, а всъщност, вече почти се досещам.  Този тръпчив вкус на предчувствието не би могъл да бъде без последствие.

Аз съм скучен човек и това е типична особеност на неудачника, с дъх на обреченост. По принцип, тя обича забавните събеседници, какъвто очевидно, не съм. Вероятно не мога да се справя с намерението си да изглеждам такъв, въпреки че стигам до предела на престараването. Отегчението ѝ не може да бъде заменено и тя вече не старае да го прави. За разлика от онзи „смешен човек” на Достоевски, аз съм скучен човек, но това вече го споменах. Освен това съм прекалено нормален и те изобщо не го коментират, дори не ме заобикалят по улицата, което е показателно. Към останалите недоразумения трябва да добавя, че съм неуспял художник и май винаги съм бил такъв. Вече не помня кога започнах тази картина и нямам представа кога ще я довърша. Но никога не съм възнамерявал да се самоубивам /пак за разлика от онзи/ и мразя всякакви кръвопролития от всякакъв характер. Неизвестността ме плаши не толкова, защото „оттатък” няма нищо, а напротив, защото не е изключено да има. Така че следващото ми участие, доколкото е допустима възможност, би могло да бъде под формата на влечуго, плазмодий или паяк, тъй като не е задължително белият свят да бъде възприет непременно с очите на хомосапиенс. И това е аксиома.

Ами, ако субектът е от онези, дето ги водят ежедневно към кланицата?.. Този въпрос остава открит за всеки мислещ, доколкото се намират мислещи между множеството Божии създания в една блееща посредственост. Не мога да се бъркам в заблудите на щастливото невежество.

Момент, сетих се! Трябва да спомена също, че освен скучен, аз съм и мислещ, доколкото тези качества са съвместими. И съм на мнение, че не е възможно да има по-тъжна перспектива от тази, да се окажеш скучен и мислещ. Което отново ме връща към началото.

Нямам обяснение какво я доведе при мен. Предполагам от любопитство да преживее нещо ново или е запълвала някаква празнина в битието, но после всичко си идва на мястото. Дори и с нейното участие, така и не успях да довърша въпросната картина, макар че отначало точно това беше намерението ми. Изпробвах без успех няколко модела и, когато тя се появи, реших, че това е за последно, тъй като забелязах в погледа ѝ онова загадъчно нещо, което е началото на всички начала. Само че не успявам да го хвана в най-точния момент и остана да си виси в пространството в някаква недовършена и съвсем безсмислена, впрочем, имитация на Мона Лиза. Това, че впоследствие тя започна да ми липсва, се разбира почти от самосебеси и няма смисъл да го споменавам. И сега не намирам друго продължение, освен да мълча. Трябва да добавя, че съм много компетентен в предлагането на мълчания. Това е една от силните ми страни. Обикновено чакам нещо да се случи, но това, което се случва, не е от компетенциите на Всевишния.  Телефонът мълчи и мониторът е тъмен. Ще трябва да се избръсна, освен това да поправя чешмата, че капе. Касае се за съвсем монотонна ситуация, предлагаща оскъдици от рамките на битието, освен това паяците са се изпокрили. Каня се да я поправя и така е отдавна.

А тя вероятно си има други грижи. Не мога да ѝ се обадя, защото не искам да ставам досаден. Тя не обича да бъде обсебвана и аз не обичам да обсебвам. Тук кръгът се затваря и кучето си захапва опашката. Ще трябва да пийна нещо. Или, може би, е по-добре да заспя. Сънуването е добра възможност, но рядко се случва да го постигна. Не, защото тя или някоя друга е посетила насън леглото ми и мога да я видя отблизо, а по-скоро, защото ситуацията ми напомня, че съм жив. Разбира се, тъгата има особена форма и особен аромат, но това се вписва в перспективата. Обичам чукането на капчука, скърцането на дървояда и бялата прозрачност на мъглата. Има долу едни налягали отражения и локвите са пълни с тишина. Също вятърът в комина, който те кара да завиеш. Самотата е едно безцветно състояние на уморена безтегловност, но се опитвам да прогоня спомена. Намирам нещо много упойващо в онези усмихнати очи и нещо много далечно, което непрекъснато се отдалечава. Тя има красиви очи и обича за се смее.

Не намирам какво да ѝ предложа, освен поредната доза баналност, която може да се роди само в главата на скучен човек. Съвсем логично, един ден досадата ще придобие завършен вид. След което няма какво да се случи.

Ако бях по-добър художник, непременно щях да ѝ нарисувам половин луна. Не цяла, а половин, което е странна приумица, предвид обстоятелството, че тя обича пълнолунията. Такава идея ми се натрапва и това щеше да е доста шизофренично, ако не беше съвсем скучно. Прозорец, облак и онова запокитено в пространството парче луна, което предава на меланхолията зъзнеща окраска. За съжаление, не съм добър художник, а вероятно достатъчно посредствен и луната ще си остане цяла на отсрещния покрив. Обмислям още истории за покрива, макар че там не се забелязват сомнамбули. Стряскащо е това пълнолуние по самия ръб на вселената и нещо ме гони нататък. Не мога да измисля сън за скитащите котки и бездомници.

Тази вечер ще мина по алеята с кестените и ще се отбия край онзи светещ прозорец накрая на света. Няма какво да ми се представи, освен да се мерне зад пердето въпросния силует – много познат и много далечен. Това е достатъчно и не е нужно нищо повече. След което мога да си тръгна и съм доволен от себе си. Забравих да спомена, че тя обича музика и обича да танцува. Изобщо е красива и, изобщо е танцуваща. Не съм сигурен, че моето участие е належащо в подобна ситуация. Съвсем логично, аз съм вързан за тези изяви и се разминавам с всичко, което за нея е от значение.

Наистина е необяснимо, защо онази невероятна танцьорка Жана Аврил от парижкия локал „Мулен де ла Гале”, спомената в биографията на Лотрек е била, всъщност, тъжна жена. На мнение съм, че всички красиви танцьорки на света, би трябвало да са щастливи, защото не се връзват нещата, ако веселбата е тъжна. Подобен оксиморон не съм в състояние да възприема. Ето защо си мисля, че онзи танцуващ силует зад пердето, трябва да си има своето позитивно продължение. Просто такава е първоначалната ми нагласа и не съм в състояние да допусна друго. За да мога да я виждам по-често и по-добре, наех една таванска стая в отсрещната кооперация и се преселих задълго там. Признавам, че това е някакъв налудничав комплекс, но не намерих сили да се противопоставя. Защото онова необяснимо нещо, надничащо зад завесите, непрекъснато ме тегли нататък. Понякога вечер загасям осветлението и заставам на прозореца. От тази позиция имам възможност да я наблюдавам в най-различни пози, без да бъда разконспириран. Трябва да обясня, че това не е някакво примитивно воайорство, тъй като тя е предимно сама и този факт също няма обяснение. Тя обикновено танцува гола, след което влиза в банята и накрая много дълго стои пред огледалото, изучавайки нещо от собствената си анатомия. Вероятно си мисли, че няма кой да я гледа, тъй като е на последния етаж и не винаги се сеща да спусне пердето.

Приумицата да я рисувам гола се появи някак съвсем спонтанно и съвсем инфантилно. Не, че не към го правил преди; правил съм го, разбира се, но не и от подобна позиция, при това инкогнито. Нямам представа какво ме навя и защо трябва да се случи непременно. Нагласих статива пред прозореца и се заех с изпълнението. Разстоянието не беше особено голямо, но въпреки това, едва ли е възможно да се получи нещо по-различно от обикновен танцуващ силует. Защото нямаше как да ѝ кажа да позира неподвижна пред огледалото, дори не беше нужно. Понякога тя прекалено дълго се заглежда в себе си и изучава лицето си с някаква нарцистична настойчивост. Естествено, нямах обяснение защо почти винаги е сама. За една красива жена този факт трудно се вписваше в представите ми. Но някак бързо свикнах и дори го възприех като даденост, все едно е недопустимо някой друг да прояви интерес, след като аз вече съм го направил. С подобна нагласа се залових да доизкусурявам „шедьовъра” си, дори се радвах, че тя доста дълго се застоява пред огледалото. Правеше го, все едно старателно ми позира, за да стане всичко, както трябва.

Разбира се, нямах особен успех в начинанието, което не ме учуди, предвид възможностите, с които разполагам. Оказа се, че освен амбиция е нужен талант – качество, което при мен очевидно не се радва на особено изобилие. Трябва да добавя, че притежавам друго качество – нещо като перфекционизъм, което никак не се връзва с липсата на талант, за разлика от повечето нашенски „гении”, които бълват конвейерно всевъзможни халтури, с твърдото убеждение, че създават шедьоври. Това при мен е невъзможно и аз винаги си зная мястото в този занаят.

Горе долу в такава посока се движеха нещата, докато проумея, че има и нещо различно. Понякога тя внезапно се сещаше да дръпне пердето или да промени позицията, което ми пречеше на работата.

За компенсация реших, че е по-рационално да ѝ направя няколко снимки, докато е неподвижна и да продължа заниманието си, като се възползвам от тях. Фотографските ми умения също не са блестящи, но за сметка на това, се снабдих с доста добър апарат, който успяваше да улови всяка особеност от анатомията на модела. Изучавайки подробностите по тази модернизиран начин, трябва да призная, че не открих никакви недостатъци. Но предварително имах такава нагласа и никак не се учудих на резултата. Вече го знаех. Така продължи няколко дена или по-скоро няколко нощи, защото, както обясних, тези експерименти се провеждаха нощем. В продължение на известен брой сеанси нищо особено не се случи, докато една вечер не бях шокиран. Тя се завърна малко по-рано от друг път и, както обикновено, веднага влезе в банята. След което отново застана гола пред огледалото и отново се загледа в лицето си с някакво натрапчиво учудване. Насочих обектива нататък и след няколко фотографии, го превключих в режим за видеоклипове. Много ми се искаше да хвана в подробности това нейно състояние. Отначало всичко беше както при предишните изпълнения, после нещо се промени. Забелязах в лицето ѝ внезапна светкавица – нещо като гняв или налетяло изневиделица отчаяние и тя замахна с някакъв предмет към огледалото. Не чух трясъка, но то се разпадна на хиляди парчета, които се разпиляха по пода, а тя продължи да се взира невиждащо в онази въображаема точка пред себе си. Едва ли е виждала нещо, а може би дори не е искала да види. После се хвърли на дивана по очи и раменете ѝ се разтресоха в някакъв неудържим потрес, което отначало ме разтревожи, а после болката тръгна надолу към диафрагмата. Единственото, което успях да регистрирам с обектива на новия апарат бяха тези тресящи се рамене; сякаш цялата вселена се тресеше от болка. Очевидно тя плачеше и плачеше безутешно, с някаква неистова безутешност. В пристъп на налетяло разкаяние, сякаш носех вина за нещо, захвърлих апарата в ъгъла и едва се въздържах да не хукна нататък. В последния момент успях да проумея, че това би било най-неудачното изпълнение на света.

С моята недовършена картина не се случи нищо особено, освен налудничавото прозрение, че тя също плаче.