В началото бе ISQ. Тогава за пръв път навлязох в интригуващите и тайни дебри на интернет пространството и чат-а. А бе, голям маймунджилък било това да си пишеш с някой на хиляди километри, виртуални приятели да имаш. А и с едни човечета си изразяваш настроенията. По-късно в интернет развитието ми някой ме светна, че се наричали емотикони. И нищо, че днес ми е криво и че не си ми особено лицеприятен, просто си избирам човече и винаги съм най-яката и позитивна мацка в уеб пространството, разбираш ли.

           После всички се преселиха в скайп. И аз не разбрах защо, ама гребенът на вълната изисква да си модерен. Не ми допадна, че може и да ме виждаш, и гласа ти да чувам… ами сега не е най-удобният момент, щото, разбираш ли, в момента съм с ролки на главата и по халат…

           Някога, когато бяхме хлапета, вечер се събирахме на стълбите в детската градина и небрежно люпехме семки, нямаше значение с какво си облечен…Важното бе да си от лидерите. Лидерите тогава бяха забавните.

           Днес пак си люпя семки вечер, ама съм се намърдала удобно пред лаптопа и вися в един от всичките сайтове за запознанства. Естествено, че съм най-красивата. Да живее фотошоп-ът. Не бе, не че ми е самотно, тук всички се забавляваме. И няма нищо по-естествено от това някой напълно непознат да те пита „как си” и да си лафите за нещата от живота. Щото, разбираш ли, аз пак съм най-готината. Пък и мерки съм си посочила като на манекенка… иииии… хубава работа имам. Живот като на кино. Просто от време на време ми досаждаш и ти тегля по една майна, ама пръстенцата са ми далече от клавиатурата и пак съм най–готината, ей!

           Някога умирах от кеф да заровя ръце в пръстта и да забода стръкче домат, да се грижа за него и да хапвам червените зрънца после. Е, отнемаше време, но ключовата дума бе удоволствие. Удоволствие от чувството да създаваш. Живот.

           Не бе, не. Няма проблеми. Днес пак ми е кеф. Цяла ферма си имам във фейсбук-а. От доматите през колците, та до кравите. Всичко си отглеждам сама.

Фейсбук-а ли?... Ми то това, казват, било социална мрежа. Регистрираш се. Намираш си приятели. Пак виртуални, де. После приятелите на приятелите ти стават и твои приятели и така, докато минат 500 и хал хабер вече си нямаш кой кой беше. Ама нищо, важното да ти е гот. Изключително градивно е да харесваш това и онова във фейс-а, да играеш игри, да си теглиш късметчета и да си почитател на нещо си. А... няма значение на какво. Това да не те притеснява особено. Важното е, че е модерно.

            Понеже ми е изключително забавно във фейс-а, пак се прехвърлям в скайп-а. А бе, тъпо ми е нещо и тая вечер… Пляскам ти емотикони… пак няма значение кой ще избера… важното е да съм забавна… И нали, като една видна чатаджийка, демонстрирам и музикалните си интереси… от време на време ти пускам и по едно линкче от ЮТюб-а. Линкче ли какво е?... Това е едно ве ве ве, подчертано такова и, като го натиснеш, свири, представи си.

            Дори сега, когато плесвам откровенията си в този сайт, се дразня на админ-а предварително. Знам, че латиницата била забранена. Ама как да ти напиша красиво и кратко 4e mi e got! I 4e 6e se 4uem pak dove4era…

            Не бе, не. Не че имам нещо против ПРОГРЕСА.

            Ама понякога просто ми липсва чувството как държа ръката ти.

            Липсва ми топлината на приятелската ти прегръдка, докато плача на рамото ти, а ти триеш с носна кърпа размазания ми грим. Плача пак. Ама поне съм истинска.

            И смехът ти ми липсва. И игривият ти поглед…

            Кога, по дяволите, ще измислят емотикон, който да топли? Душата ми.

            Айде,

            bb za sega.