Моите мъртви звезди

- Какво е да си част от безвремие? - попита сянката с нежния си глас.

- Вечно очакване – отвърна жената в бяло и букет от рози в ръце. - Да очакваш всичко да свърши и да намериш своя покой. По-тежко е, отколкото можеш да си представиш.

- Наистина ли?! Нима не иска всеки да получи вечен живот? Да избяга от ръцете на смъртта! - сянката се раздвижи и за миг припламнаха две очи в нея. - Да не мисли за отминаващото днес и че може би няма да се събуди за утре?

- В началото е опияняващо усещането да знаеш, че за теб смъртта е вече никоя – съгласи се жената. - Но след това минават години, заглъхват векове, реки пресъхват и много пътища се покриват със забрава. И изведнъж отново оставаш съвсем сама срещу лицето ѝ, защото тя е навсякъде край теб. Тя и самотата, защото, повярвай ми, че ще бъдеш самотна.

- Аз и сега съм сама – промълви тъмнината.

- Не е същото, когато всички твои познати остареят и си отидат, ще намериш други, с които да заместиш празнотата. Ще се опиташ да обичаш, със сигурност ще бъдеш и обичана, но времето ще превърне в забрава всяко едно чувство. А не можеш безброй пъти да търсиш искрата...

Сянката мълчеше. Жената извади една роза от букета и я вдигна към Луната. В тъмните ѝ листа проблеснаха прашинки от лунни лъчи. Розата беше сластно кървава и уханна.

„Както може да ухае само кръвта“ – помисли си тя и жадно облиза устни.

- Но се учиш да цениш толкова много неща, различни от човешкия живот – продължи замечтано. - Защото той е просто едно нищо в сравнение с времето. Една прашинка, само един миг, отнесен бързо от крилете на вятъра.

- Не идва ли сила от това, че пиеш животи? Че не остаряваш и спрямо другите си безсмъртен? - обади се сянката. Вярваше, че успее ли да запази младото си тяло и да надживее всички, повече не можеше да иска от съдбата.

- Кръвта е необходимост, не е прищявка – поправи я фигурата в снежнобелите дрехи. - Не убиваш, защото ти е приятно, а защото кръвта е нужна, за да стопли леда, който обзема тялото след промяната.

Подаде розата на стоящата в тъмнината. Мъртвешки бледа ръка се пресегна, но се убоде и Луната стръвно блесна в капката кръв.

- Съдбата няма нищо общо – прошепна тя. Умееше да чете мисли, така както умееше и много други неща. - Не знаеш колко е студено, когато си вечен.

- Не по-студено от усещането за приближаването на смъртта – прибра се кървящата длан обратно в мрака.

Оттам се чу как устни попиха кръвта със стон на наслада.

- Млада си, ще ме разбереш след време – каза жената и погледна през пелената от мрак към сърцето на другата.

Очите ѝ бяха огромни и силни, цветът им се менеше от светлината на Луната и ту бяха тъмни като морето, ту през тях пробягваше някоя лунна вълна.

- Значи ще ме вземеш със себе си? - зарадва се сянката.

- Да, ще те взема. - дантелите на дрехите прошумоляха и се разпиляха като паяжина около стройното тяло на вампира. - Скучно ми е сама да посрещам и изпращам безбройните зими. А и надживявам всички свои познанства.

- Тогава кръвта ми е твоя – от тъмнината се отдели едно младо момиче, обвито в мрак и с вече мъртви очи. Косите ѝ бяха огледални на нощта, макар очите ѝ да имаха цвета на звездите.

„Мъртви звезди“ – помисли си жената в бяло. „Моите мъртви звезди.“

Тя пое ръцете на момичето и се наслади на топлината им за пръв и последен път. Не знаеше дали е правилно това, което мислеше да направи, но бе живяла една безкрайност сама и искаше още някой да брои годините с нея. В мислите на девойката прочете искреността им да се превърне в онова, което легендите наричаха кръвопийци. Но смъртният човек не познаваше нуждата да се стопли леденото ѝ сърце, защото макар и кратък, животът му биваше топъл и горещ от чувствата.

А безсмъртието обричаше на студената вечност.

- Ела – прошепна нежно, - нека подразним смъртта.

Миг преди да впие зъби в бялата плът на момичето, вампирът погледна към Луната, която от тази нощ щеше да бъде тяхната спътница в самотата.