24.04.2009 г., 7:13 ч.

Моите щури истории - триатлон по лудост - I част. 

  Проза
688 0 6
4 мин за четене

 

 

        Тези истории се случиха през 93-та. Тогава бях на 41 години, обяснимо е заглавието на това, което ще разкажа. Сега нещата са по-различни, желанието го има, но 55 е по-друго нещо, за съжаление откъм възможности. Да не се оплаквам, защото след време, дай Боже и тази възраст ще  считам за почти младежка.

 

      Първа          

      Как преплувах язовир Доспат, и то два пъти наведнъж. 

 

      Беше хубавото лято на 93. Бизнесът беше в разгара си. Самочувствието ни достатъчно голямо, за да си позволим с приятели две седмици почивка на Слънчев бряг и язовир Доспат. За морето не ще говоря, в ресторантите вечер правехме по-големи сметки от чужденците. Имаше едно заведение "Хонолулу", голям майтап беше, когато го открихме на края на стария Несебър. Аз го бях набелязал от обява във вестника още от Търново. Та какво ли не беше. Кралски скариди, бири, после отново скариди, основното ястие не го помня. Около нас се въртяха сервитьорите, накрая на вечерта ни извикаха файтон. По друг начин нашият доайен на компанията Кирчо не желаеше да се прибираме в хотела. Беше щур и за двама. А на "Фрегатата" и "Магурата" бяхме в стихията си.

      След десетия ден заминахме на язовир Доспат. Отседнахме в хотел на края на язовира, до пътя за Сърница, едно много загубено градче ли, село ли, не знам.

     Природата в Родопите е чудна, мека, величествени гори, но на мен ми липсваше морето. На втория ден казах на цялата група, влизам да плувам. Не прекалявай, ми отговориха те. Пък аз им  "разказах играта".

     Отначало не мислех да го правя. В тази си част язовирът е много тесен, но отсрещният бряг си е далеч. Някъде около средата си рекох, я да го преплувам, та какво да правя на брега. Синът ми на петнадесет, момиченцето на приятелите на седем. Скучаем всички, релаксираме след морето.

      И тогава Кирчо наду клаксона на колата. Отначало не можах да разбера защо. После беше късно, не ми се връщаше, бях се запътил към другия бряг. Излязох без проблеми, от рамената, краката и ръцете ми се провлачваха разни водорасли. Брегът беше кален, гаден и мочурлив. На тридесетина метра един стопанин пасеше коня си. Много втренчено ме гледаше, този откъде изникна. Постоях на един камък не повече от десетина минути. И пак във водата. Не ми се заобикаляше покрай язовира, покрай мотела, после край гората до мойте хора. Ще плувам, по-лесно е през хладката вода, яко беше започнало да пече. Лесното някъде към края започна да свършва. Около час и половина бях плувал, слънцето беше вече в очите ми, почувствах как вълнението ме връща обратно. Тогава под диафрагмата се надигна уплахата, но само за малко. Просто свикнах бързо с нея, трябва да изскоча, нямаше как да призная, че се увлякох. При все, че умора имаше, не тя щеше да решава.

        На брега бяха пребледнели. Какво ви става, вече имах кураж да кажа, нали ме знаете как плувам, какви са тези паники. Проговориха ми чак вечерта в кръчмата в Сърница, там сръбското бе на особена почит. Може би и вкусът на говеждо в кебабчетата ги беше подсетил, че не всеки е идеален, в това число и аз.

          Късметлия си, ми каза един местен след като му разказахме. Сигурно беше прав.

 

         Втора          

         Крос "Ивайло" - на Света гора; аз съм от спонсорите

 

       От трите истории тази е най-кротката. Бягам от много малък, не знам откога, откакто се помня. Бях на десет, в училището знаеха, че съм много добър. Имаше едно състезание в градинката на църквата " Николай Софийски". 134-то училище е в единия ú край. Тогава аз бях първи от всички, в трети клас, а имаше и седмокласници. Гледаха ме като извънземен, опулени как този дребосък  може да им скрие топката. Такъв бях, можех. Същата година ни заведоха на стадион "Септември" в Красно село - на края на София. Да гледаме някакво състезание на големите. Издържах до втория старт. После скочих до учителката по физическо. Трябва да бягам, ú казах. Но ти си още малък, може би след година, две. Невъзможно е да чакам толкова, сега слизам на пистата. Много дължа на тази жена, намеси се и аз стартирах. Нямах дори гуменки, бях бос. За първи път с нисък старт и пистолет, затова закъснях след сигнала. Но после ги отнесох. Победи ме само един, той беше голям и трениран, нямаше как да загуби. Треньорите ме прегръщаха, искаш ли да идваш на стадиона да тренираш, чака те голямо бъдеще.

 

         Така се започна с любовта към леката атлетика.

         Кросът "Ивайло" беше след толкова години. Трябваше да го подпомогна, нали и на мен са помагали. Освен спонсор обаче, пак както преди не се сдържах. Ще участвам, може ли да бягам с младите, за идеята. Развеселих съдиите, но нали съм дал средства за това престижно за онова време състезание. Съгласиха се.

         Бягах със сина си. Той на петнадесет години, аз малко над четиридесет. Не му се дадох, теглех го през цялото време, дори малко го надвих. Е, още ставам, си казах. Как може толкова да се вживяваш в едно бягане, ми казаха после приятели. И сега ми се иска да отида на стадиона, да направя седем обиколки и половина, да ударя теста на Купър за шестица, но коляното ме е предало вече. Сърцето обаче не е.

 

   Следва...

© Любомир Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??