Моите съседи

Моите съседи

   Средата на юли, зеленина и красота! Живея в малко село в Предбалкана, около стотина души. Всички се познаваме. В селото не се краде, хората си имат стопанства и земя – едни повече, други по-малко, но достатъчно, за да преживяват. С един приятел имаме заграждение, в което прибираме козите, като ги върнат от паша, гледаме и няколко коня. Имам и едно куче, охранител. Подариха ми го и го отгледах от малко. Породата беше неизвестна, някаква странна смесица – порасна тромаво и голямо, но се привърза много към мен и Ацата /Ангел – моя съдружник /, а козите считаше едва ли не за своя собственост.

Домовете ни с Ангел бяха един срещу друг до стопанството и кучето се разхождаше покрай тях, и от време на време влизаше при козите. Ангел имаше хубава жена, софиянка, всички се чудеха как я беше прилъгал да заживее на село. Обличаше се красиво и модерно. Русите ѝ къдрави коси бяха свободно пуснати от двете страни на раменете. Не се занимаваше с нищо. Обикновено четеше книга под сянката на липата в двора или стоеше в социалните мрежи. Новият ѝ телефон беше скъп и много хубав, Ацата скоро ѝ го подари. Кучето се отнасяше дружелюбно и към Яна, но по непознати лаеше. Понякога Яна се ядосваше от това, но аз и мъжът ѝ харесвахме Момчил /така бях кръстил кучето/.

   Тази вечер се прибрах рано, ходих до града да купя някои неща. Видях, че Момчил лежи пред прага на къщата. Зарадва ми се, погалих го, а после го нахраних. След това гледах телевизия и неусетно съм заспал.

Рано сутринта ме събуди силен кучешки лай. Познах, че е Момчил.

   –Иване, някой е дошъл – обади се жена ми, събудена от кучето. – Върви, че Янчето е сама, да не се уплаши!

   Мъжът ѝ беше отишъл за три дена до сина си във Варна. Момчето е от първата му жена, която почина преди пет години.

  Станах бързо и изтичах навън. Беше около пет часа сутринта. Нашият охранител Момчил лаеше пред вратата на Янчто и не пускаше никой да излезе оттам. Приближих се и гледам Марин, ерген, живее в долния край на селото, опитва се да се измъкне, но неуспешно.

   –Махни си кучето, махни го, моля те! – обърна се към мене той. В гласа му звучеше нотка на притеснение, неудобно му беше. Извиках    Момчил и кучето неохотно се отправи към мен. Видях и силуета на Янчето, която затвори вратата. Марин потъна в тъмнината на улицата, но още няколко души, любопитни, от съседните къщи, го видяха.

Явно кучето го е забелязало, че влиза при Янчето и цяла нощ е дежурило, чакало е да излезе оттам.

   –Виж я ти! – произнесе някой от комшиите. –Ама и Марин си го бива, млад и красив! Хората се разотидоха, а аз запалих цигара. След малко се показа Яна, дойде при мене.

   –Бате Иване, не казвай на моя! Така се случи.

Какво да ѝ отговоря, кимнах утвърдително.

   –То аз няма, но имаше и други.

   –Все ще измисля нещо – каза Яна и се прибра у тях.

   Преди да замине при сина си, Ацата беше помолил да помагам на Янчето за животните, ако нещо се наложи, но тя си беше намерила кой да ѝ помага – с горчивина си помислих аз.

   Жена ми ми направи знак да се прибирам. Животът продължаваше, разсъмваше се, идваше новият ден.

                                                                                              Мария Мустакерска