Сега, след времето което изтече от онези събития, мога да гледам по-философски на нещата. Мога да кажа че го е направил защото ме е обичал и не е искал да ме загуби. Въпреки физическата си сила той беше едно непораснало дете, което трудно губеше или казано по точно изобщо не умееше да губи. Обичаше да притежава и да обича, но мразеше да приема пораженията. Смяташе, че сам направлява живота си и винаги се опитваше да надхитри Съдбата. Беше от онези хора, които винаги се стремят да властват над някого и да притежават някой в чийто очи да се оглеждат. Неговите желания се ръководеха единствено и само от чувства и емоции и често действията му излизаха извън контрол. Но колкото и да философствам сега, тогава всичко което се случи беше лишено от всякаква разумна логика. Оказахме се в негатив в който цветовете и нюансите липсваха. Реалността беше отражение на страховете и опасенията ни и безмилостно ни въвличаше в някакъв измислен лабиринт в който ловецът преследва жертвата си а тя отчаяно се опитва да намери изход за да се спаси и оцелее...

Останахме в Катания и аз постепенно започнах да се възстановявам. Подутините изчезнаха, ръката вече не ме болеше и можех да я движа, само ребрата все още ме наболяваха но знаех, че те ще минат най-трудно и бавно. Мартин се грижеше за мен и ме обграждаше с внимание и любов. Когато заспивах вечер ме прегръщаше и усещах топлината на тялото му, а ритмичните удари на сърцето му ме унасяха в блажен покой.

След месец бях напълно оздравял и дойде време да се приберем в Малта а след това аз да замина за България. Въпреки кошмара който преживях, докато бяхме в Катания и двамата съзнателно избягвахме темата около моето прибиране. Само веднъж се опитах да му обясня , че трябва да се прибера за да завърша образованието си, а той просто кимна в знак на съгласие и с това разговорът по темата приключи. Около средата на септември месец се качихме обратно на кораб и отплавахме от Катания. Стана ми смешно, когато разбрах, че корабът беше същият, с който бяхме пристигнали. Щом слънцето залезе някъде зад хоризонта отидохме на вечеря а след това изпихме по чаша мартини в бара на капитанската палуба. Свиреше пиано, по масите горяха свещи, ухаеше на скъпи парфюми и пури и аз се чувствах спокоен и щастлив.  Мартин за първи път след злополучната вечер, се смееше и не спираше да говори. Допихме питиетата си и излязохме на палубата. Седнахме на най-отдалечената пейка, той ме прегърна и продължихме да си говорим за нас, за това как се запознахме и се влюбихме. Говорихме за това, че трябва да замина защото е важно да завърша гимназия, но...никой от двамата не каза нищо за бъдещето или че ще се видим отново и ще сме заедно. Не си казахме, че ще се чуваме през това време, че Мартин ще идва до България или аз ще го посещавам в Малта... не... нищо такова не си казахме. Дори не намекнахме. Сякаш и двамата усещахме, че това е краят на връзката ни и не искахме да се лъжем и заблуждаваме в обратното. Тръгнех ли си това щеше да бъде отпътуване и от острова и от живота на Мартин.

Щом пристигнахме в Малта и се прибрах в хотела разбрах, че майка ми беше звъняла сто пати. Не се бях обаждал повече от месец и това със сигурност я беше довело до тотално притеснение и безпокойство... Но преди да се свържа с нея, отидох и проверих полетите за България, заверих си билета и така до заминаването ми оставаха точно три дни. Предупредих собственичката на хотела, че си отивам и едва тогава се обадих на мама за да я успокоя и да и кажа кога се прибирам.

Мартин ми беше казал, че ще ме вземе по късно за да отидем на някакво специално място, но от толкова неща които трябваше да свърша съвсем забравих, че ще излизаме и когато видях колата му да спира пред хотела тъкмо смятах да вляза в банята. Взех бързо душ , облякох се и след петнадесет минути вече седях в колата до него пътувайки към тайнственото и специално място.  Излязохме от Слима (града в който живеехме и двамата) и навлязохме в прекрасната столица на Малта - Ла Валета.  Сградата на президентството в монументален стил изпълваше цялата гледка пред нас. Ла Валета беше много красив град. Великолепни градини, фонтани и сгради останали от колониалните владичества те пренасяха в един свят на спокойствие, разкош, аристократизъм и традиции. Малтийците обичаха лукса и не пропускаха случай да си го доставят или демонстрират пред останалите. Бяха горди и честолюбиви хора - качества останали от времената на кръстоностните походи, рицарското величие и католическото възпитание и морал.

следва продължение...