20.07.2014 г., 11:32 ч.

Моите тайни - 5 

  Проза
626 0 3

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

6 мин за четене

В края на града спряхме пред малък хотел, кацнал върху скала точно над морето. Беше на три етажа, с красива фасада боядисана в млечно зелено и множество цветя падащи  подобно на водопади от сандъчета окачени по- первазите на прозорците. Мартин изглеждаше много елегантно в лененият си костюм. Косата му бе пригладена с гел назад а тенът го правеше неустоимо чаровен. Усмихваше се и беше в необичайно приповдигнато настроение за човек, който е разбрал че се разделя с приятеля си. Или за него беше един пореден флирт или още едно мимолетно изживяване...

Поведението му ме объркваше но реших да се отпусна и насладя на вечерта.

Каквото бе писано това щеше да стане.

Влязохме в ресторанта, разпоредителката ни заведе до маса за двама разположена до голям прозорец в дъното на помещението, от която се разкриваше фантастична гледка към Средиземно море и останалите острови на Малта. Донесоха ни менюто от което избрахме сирена, салати и плато от различни филета а Мартин поръча бутилка италианско бяло вино. Когато вдигнахме чашите си за наздравица, той каза нещо, което ме прикова на място.

- Да пием за всичко, което ни предстои! - изрече го толкова спокойно и уверено че се изплаших.

Очите му светеха като маслини а отблясъците от свещите им придаваха още по загадъчен и демоничен вид.

" За всичко което ни предстои..." - думите отекваха в главата ми и от това ставах все по объркан и озадачен. Заминавах след три дни и не знаех дали някога щях отново да се върна в Малта. Щях да уча още една година докато завърша а това не е малък период от време. Време в което могат да се случат много неща. Не се заблуждавах, че връзката ни ще продължи, защото разстоянието щеше да погуби всичко и невидяни очи се забравят.

Нима Мартин не го знаеше !?

Нима смяташе че събитията могат да се променят? Нима... Или... И изведнъж прозрях всичко. Той просто отказваше да приеме реалността и смяташе, че ако не говорим за нея, ако не я споменаваме - то тя няма да се случи. Стана ми тъжно защото в онзи момент осъзнах, че той настина ме обича.

Казах му всичко което мисля и по реакцията му разбрах, че съм бил прав.

Той остави чашата си на масата, приведе се по близо до мен, усмихна се и много уверено каза:

- Няма да те пусна да си тръгнеш от живота ми, Вал. Няма да те пусна.

Целият настръхнах. Нима кошмарът щеше да се повтори!? Но сякаш усетил опасенията и доловил мислите ми той поклати отрицателно глава.

- Не... никога повече няма да те нараня. Никога. Но ще те убедя да останеш с мен. Все още не знам как но ще го направя. Защото ако те оставя да си отидеш, значи че съм се отказал от любовта си, че съм я предал. Затова няма да го направя. Няма.

 

Слушах го и не можех да кажа нищо. Разбирах всяка негова дума а всичко което усещах бяха само сълзите които мокреха лицето ми и падаха в скута ми като угаснали звезди.

(Сигурно плача много за мъж, но това е... никога не успях да го променя. А и не искам.)

Обичах го.

Обичах го , както щях да обичам всички мъже в живота си (с едно изключение... но за него по-късно).

Не исках да го загубя, но не можех да променя нищо и не виждах никакъв друг изход в тази ситуация освен моето заминаване. Молех се да стане някакво чудо, само че чудеса се случват само на Коледа. 

Останалата част от вечерта премина в неангажиращ и спокоен разговор. Мартин ми разказа за семейството си. Баща му и майка му се запознали на Черноморието където се влюбили и той бил заченат. Родил се в София, после заминали цялото семейство за Прага и на дванадесет години разбрал, че единственото нещо което му харесва е да играе футбол. Записали го в спортно училище а после и в Националната спортна академия в София. Две години след като завършил академията играл в младежкия отбор на Чехия, после се преместил в Унгария и накрая го поканили в националният отбор на Малта. Тъкмо се бил развел и решил, че една промяна ще му се отрази добре за това приел.

През цялото време и докато следвал и докато бил женен имал интимни връзки с мъже. След това откровение аз стоях срещу него със зяпнала уста и в абсолютно недоумение. Той се усмихна и като че ли за мое успокоение добави:

- Но за първи път съм влюбен в мъж. Влюбен съм в теб. И всичко което знам е, че не искам да те загубя.

 

Ако беше решил, че след това признание ще ми стане по-леко, грешеше.

Мъката отново ме стисна за гърлото и не ми даваше да си поема въздух. Исках да изляза от ресторанта, да се махна от масата и от този болезнен момент, за това станах  и отидох в тоалетната. Не помня колко време стоях вътре, бях клекнал в един ъгъл на кабинката закрил лицето си с длани и плачех.

Толкова много сълзи изплаках в тази любов... Още не знаех, че всяка моя връзка от тук нататък щеше да бъде изпълнена с много страст, с много чувства, с много изживявания и с много сълзи. Все едно съм прокълнат да плача за всяка и от всяка любов.  Да обичам и да плача. Да се влюбвам със сълзи и да се разделям пак със сълзи. Да си спомням докато плача и да забравям докато бърша сълзите си.

 

Изобщо не усетих кога Мартин е влязъл в тоалетната и е клекнал до мен. Първо усетих дъхът му, после ръцете му ме обгърнаха и пулса на кръвта ни се сля с желанието. Правихме любов без да мислим за нищо, без да се съобразяваме с нищо и без да усещаме друго освен телата и желанието си.

Нямаше нито минало, нито бъдеще. Само този миг в настоящето. Миг, който вечността открадна от времето и ни подари.

Щом безумието и страстта ни спряха, времето ни върна обратно в реалността. Мартин ме погледна, целуна ме и прошепна:

- Обещай ми, че няма да ме оставиш. Моля те, Вал, обещай ми.

 

Единственото което успях да направя, бе да го излъжа и обещах, че няма да се разделим. Обещах, въпреки че това обещание нямаше как да изпълня.

Връщайки се в ресторанта сервитьора ни намигна съзаклятнически и се усмихна многозначително. Изпихме по чаша кафе и се прибрахме в хотела. Заспахме прегърнати - Мартин спокоен, че няма да загуби човека който обича а аз успокоен след като вече бях взел решение което щях да изпълня.

 

Сигурно някои ще ме обвинят за това което направих и повечето ще кажат, че не е било честно спрямо Мартин, но в онези дни смятах, че постъпвам правилно. Не му казах кога заминавам. Просто изчаках деня на полета, взех си багажа, качих се на такси което ме закара до летището и... излетях за България.

Без сбогуване, без обяснения, без обещания и без сълзи.

Просто избягах.

Може да решите , че съм го направил от слабост или от страх. Това не ме интересува.

Знаех, че не го ли направя по този начин никога няма да събера сили за да си тръгна от живота на Мартин.

В самолета дори не заплаках. Не изпитах нищо. Нито болка, нито тъга.

Гледах залязващото слънце и част от мен остана някъде там... в изпотените от любов нощи. Остана в ръцете, върху устните и по-тялото на Мартин.

Част от мен я нямаше.

Най-хубавата... защото беше любовта ми към първият мъж, в който се влюбих и обикнах.

 

следва продължение...

 

 

 

 

© Валдемар Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Чета те! Бива те в прозата, макар досега да бях чела само стиховете ти, които впрочем са много вълнуващи... Ще чакам следващата история и дори да не напиша нищо под нея, едната от оценките ще бъде моя. Дерзай!
  • Прочетох ги. Накуп.
    Тази част ме докосна най-силно от всичките, заради един определен абзац (и не само). Ти ще се сетиш кой. Незнам какво точно да ти напиша... Бях там, виждах и преживявах...
    Благодаря ти, че ме пусна в твоя свят, Влади!
  • Вълнуваш Вал!
    Не се усеща как свършва всяка част!
Предложения
: ??:??