Може би

Дупка във времето!

Виждали ли сте дупка във времето...Отминават дните, сменят се сезоните, препускат в бяг годините, а ти си в дупка...Без образ, без звук! Стоиш в тази дупка  с широко отворена уста, като картината на Едвард Мюнг „ Викът„ а  от тази паст не излиза звук! Чувстваш отчаяние, чувстваш как душата ти вика! Тегли те! На някъде...Звукът тегли!

Завърта те в някаква бездна и те изплюва за да помечтаеш, ако имаш още сили за това

И тази огромна  дупка беше затворена в една друга, с четири стени!  С врата която винаги беше затворена и прозорец,който винаги беше отворен! 

Заради нея!

А тя беше огромна, на 7 години или 44 човешки живот! Беше кротка, в бежов цвят и сини очи! Красавица! И тя го знаеше!

Имаше си паспорт, сякаш ще й трябва за полет със самолет, космическа ракета или за идентифициране някъде из квартала.  Имаше си и номер, татуиран от вътрешната страна на ухото , точно като на концлагеристите някога, през военно време! А ! И име!

Кръсти я собственичката й! Кой кого беше избрал, така и не се разбра! Собственичката ли , която се казваше Михаела и имаше руса, дълга на вълни коса и сини очи, или Мими, която също имаше сини очи, и светла козина!? Никой не знаеше по какво се избраха двете, но живееха заедно! Сами! В тази дупка от четири стени, врата която не се отваряше и прозорец, който не се затваряше, заради нея!  

Котката  Мими! 

И така...огромното тяло на седем годишната красавица се промъкна през полуотворения прозорец,  Предните ѝ лапи стъпиха върху ниската масичка, затрупана с шишенца от стари парфюми и книги и, погледна към Михаела, която четеше със задоволство наскоро татуираната си ръка, от вътрешната страна на китката си! На три езика,български, английски и френски, имаше надпис Обичам те! Може би, ако изчезне някъде,  лесно  да я открият и идентифицират ако някой въобще я потърси?! Но по- скоро изглеждаше на касова бележка с баркод! Важното е, че и двете са с татуировки! Важни са и значими  същества!

– Мими,,,душичке... защо не внимаваш...събори парфюмчето ми…

Ароматът от събореното на пода полупразно шишенце от парфюм изпълваше все повече стаята, а с него нахлуваха и спомените в главата на Михаела.

– С този парфюм бях в кафенето до детската площадка и гледах как едно момченце придобиваше смелост за самостоятелност! Беше малко, пухкаво по бебешки още дете, с чисти дрешки и къдрава косичка! Ангелче! Искаше да слезе от нивото на барчето, за да отиде на площадката където играеха други деца! Стигна до ръба и видя предстоящото стъпало. Тогава се обърна към мен. Погледите ни се срещнаха и аз го укоражих с усмивка! Клекна! Коленцата  му допряха земята,дланите на ръчичките му, също! Погледна ме отново в очите и след като получи одобрителната ми усмивка,започна съвсем съсредоточено да търси опипом с дясното си краче нивото на площадката! Докосна по- ниското ниво  с пръстите на десния си крак! Цел си е! Изтегли се по- към края на стъпалото и започна същата процедура, с лявото си краче! Успя! И двата крака са на едно ниво, един до друг! На площадката! Прав! С мръсни ръце и изцапани колене, но прав! И горд, че го е постигнал сам! Обърна се с лице към играещите батковци и се заклатушка към тях.Колко е горд от себе си!

В този момент се чу от  градинката с насядали майки нечовешки, истеричен вик!

– Ванко...Гледай го къде чак стигнал ! - последните ѝ думи се отнасяха за нас- Детенце, ще ме изумиш, бе! Я се погледни! Я се погледни на какво приличаш? Целият си се освинил  !  Ооох…- младата майка заобиколи бързо стола който ѝ пречеше, хвърли в движение фаса от цигарата си и с нервни крачки стигна до детето си. Хвана го силно за ръчичката и явно е било силно, защото то започна да плаче, но това не я смути. Тя, продължи да крещи !

– Ти до кога няма да ме слушаш? Ти въобще разбираш ли какво ти говоря?- и продължаваше да вика и да го влачи към мястото където до скоро седеше...,а момченцето спря да плачи, само подсмърчаше и безропотно провлачваше крачета след разбеснялата си майка! Дали се чувстваше в нещо виновен?

 Мими чу целият разказ и минавайки към купичката си с храна, си спомни .  Единственото ѝ котенце тъкмо се беше научило да излиза от кутията и се катереше по пердетата в стаята, един ден изчезна!

Обиколи всички ъгли, наднича и търси под леглото, жално мяука през цялото време, с надежда и то я чуе и да се обади отнякъде...дори влезе в гардероба, дано го открие между дрехите, но уви! Не го откри! През цялото време нещо я глождеше! Не ѝ даваше покой, докато не излезе през прозореца навън! И го чу! Беше се сгушило изплашено между решетките на мазето и мяукаше с последни силички, гладно и треперещо от страх! Тя го взе между зъбите си, като го стискаше за вратлето, под ушичките му, влезе отново през прозореца със скъпоценната си вещ и го близа дълго, дълго за да го успокои и измие, а после си играха заедно. Малкото й съкровище се качваше по гърба й, дращеше я с лапичките си, навираше главичката си под корема ѝ, а тя го ближеше с обич! Играеха си! То беше при мама!

      Следва