Може би- ч. 2

Михаела стана от леглото си, разпъждайки с ръка все повече превземащи стаята аромат от парфюм и спомени ,и се погледна в огледалото на вратите на гардероба, другата мебел освен леглото и масичката в стаята.

Харесваше се, въпреки че не беше особено красива, според наложилите се стандарти на Холивуд, Изплези се на отражението си в огледалото и му  намигна! Ей така, за свое настроение! И днес е ден! И той ще мине…

– Мими...писанке миличка...така разсмърдя с този парфюм...чуваш ли морето, или аз си внушавам...вълните ме носят...със лодката…

Михаела гледаше картината до гардероба, на която имаше нарисуван пристанищен град с червени къщи и много лодки на кея! Всички лодки бяха със свити платна,с изключение на една, Най- близката до брега! Вълните се блъскаха в нея а Михаела ги чуваше...усещаше и мириса на солена вода

– Душичко мамина...Мименце...как ми се иска да си облека тази рокля...Михаела държеше в ръцете си дълга, черна, копринена с везани звезди по края на полите ѝ рокля!

Мими изви глава към Михаела и я близна по крака. След това допря тялото си по- силно до нея и започна да се гали и търси топлината на краката ѝ! Подканяше я! Приканваше я!. „ Погали ме!“

– Тъжно ми е с нея, Мими- продължи жената- обличах  я само за концерти, докато един ден  ме поканиха да пея на концерт посветен на деца сираци! Излязох на сцената! Залата беше препълнена с публика ! Погледнах пианистката която очакваше моето кимване с глава,в знак че съм готова, поех си дъх и запях! Бях с тази рокля, Мими! Пеех! А родната ми майка беше починала само преди два дни! А аз пеех! За децата сираци! Трябваше да крия с усмивка мъката си, миличка! Пеех! Сигурна бях, че майка ми  ме чува и гледа от високо...буца стоеше в гърлото ми, но гласът излизаше...за тях,за децата- сираци…

Ама ти какво си се навряла в мен? Я виж тази!   Розовата ми рокля! И нея си я обичам!

Мими, котката се отдръпна от Михаела, защото беше свидетел на случката!

– Майче, написах- с треперещо гласче каза момченцето- написах го 56 пъти!

– Браво, детето ми! Но ти казах до 100! Я  да погледна?! „ Щом слънцето залезе и се скрие да заспи, аз трябва от своето легло да го изпратя!„ Без грешки си го написал дотук! Браво! А сега и за да го запомниш , довърши! До 100!

– Ама аз, повече няма да закъснявам майче…

– Пиши! До 100! Щом слънцето залезе и се скрие...продължавай! До 100! И красиво! Без грешки!

Михаела също си спомни за тази случка, сигурно от розово бонбонената ѝ рокля дойде, кой знае? 

А така ми се искаше тогава  да целуна детето ...да го помилвам по главичката, да му кажа колко много  го обичам...не го направих! Оставих го да пише със сълзи и стиснато юмруче…

– Сладуранката ми, я ме погледни! Виж как съм изглеждала в тази рокля! А? Какво ще ми кажеш? - и Михаела вдигна роклята  както си стоеше на закачалката, до  височината на врата си, като се оглеждаше на огледалото!

– Уф, погледни ме ...стига си гледала лодката! Тя е на картина…

А Мими виждаше друго през тази розова рокля!

Виждаше голяма хладилна чанта, в която Михаела я беше мушнала за да я заведе на доктор! Още я лазеха тръпките от упойката и студа в чантата…

Затова козината ѝ настръхна, тялото ѝ прие отбранитена поза и беше готова да скочи върху Михаела, но жената я видя!  Захвърли роклята върху леглото, наведе се над Мими и нежно, с гальовен тон като я милваше  ѝ каза

– Всичко мина...Всичко свърши, миличка...беше...

Силата от аромата на  разлелият се парфюм бе вече  намаляла. Като спомените! Излизаше през вечно стоящия отворен прозорец под който стоеше на вал лодката с полуотворени платна, готова за отплаване.

Вятърът и вълните я подканяха да тръгнат,  а шишенцето от парфюм се търкаляше ненужно никому на пода. 

На етикета му,  все още си личеше името му „ Bich Moje„!

     И тя се качи на лодката! Звездичките от черната ѝ копринена рокля се бяха посипали  върху небето и от там ѝ осветяваха пътя! А той минаваше между ледени блокове, айсберги с огромни, три метрови хора, които ѝ се усмихваха  навярно…

Мими стоеше и гледаше с широко отворена  като дупка  уста!  Като бездна която крещи! Или... се... прозява… може би!?

                                                Край