МОЖЕ ЛИ ЕДНА УСЛУГА?

По дяволите, как се прави винен кебап без вино? И защо, по дяволите, беше решила че май все пак има точно за една чаша в бутилката... тая същата бутилка от Мерло, която снощи бе докапчила и сега дъното й закачливо й намигаше от препълнената кофа за боклук...

Ванчето въздъхна, изключи котлона и грабна торбичката от кофата. Така и така ще ходи до магазина, поне да я изхвърли. Преди да излезе,огледа дрехите си. На крачола на стария анцуг имаше петно от боя, а ръкавите на раздърпания суитчър бяха  навити два – три пъти, но за кварталния магазин зад две пресечки рокля с гол гръб ли да облича?

До контейнера един мъж със съмнителен нюанс на кожата разглеждаше съдържанието на пълна торба от „Билла“, а доколкото Ванчето знаеше, в този магазин не продаваха дрехи и бельо.  Той прекъсна заниманието си и зорко проследи къде пада торбата, която жената хвърли, но после веднага мнително свъси вежди, когато тя се покачи на една обърната щайга и надникна в дълбините на контейнера.

-Ти к`во искаш ма, пускожо? – избоботи той, видимо решен да брани правото си над съкровищницата, която му даваше препитание.

-Ей тая бутилка – обясни му делово тя. – Можеш ли да ми я извадиш?

-Що ти й?

- Оригинална е. Ще си я налепя с пясък, с мидички… знаеш ли каква красива ще стане?

Мъжът я прецени с поглед и после явно реши, че клошарите стоят на по-престижно място от лудите, затова си натъпка парцалите в торбата и пое с горда стъпка по улицата. Ванчето  въздъхна, пресметна шансовете да докопа бутилката без да влиза в контейнера и изчисли, че са фифти фифти, затова пое дълбоко въздух, наведе се и след малко нададе вик на доволен след битка викинг. С тази бутилка в ръка стигна до магазина, взе си  от рафта пластмасово шише „Каберне“ – за винен кебап нямаше смисъл да харчи за стъклено, а колкото до допиването после… айде, баба пък все скъпо вино е пила! Нареди се на опашката, стиснала Кабернето и вторачена в находката си – красива стъклена бутилка от скъпа ракия, с тънко и издължено гърло и  тумбесто дъно, за да прецени каква пясък ще използва, за да я декорира. Най-добре да комбинира черната от Поморие и малки бели мидички, които ще завърти в спирала по цялата дължина. Откакто беше без работа, се беше захванала с това колкото да не скучае, а после случайно успя да продаде една бутилка и установи, че в безполезното й ръкоделие има печалба. Бургас през лятото се пълнеше с мързеливи снобки, които хем си падаха по подобни декорации, хем така и не разбраха, че материалите за тях се въргалят безплатно по плажа.

Жената зад нея –кокалеста  върлина с лилави кичури се наведе леко и демонстративно подуши въздуха над Ванчето, след което обясни на висок глас на останалите шестима души, сложили в кошниците си почтени покупки като сирене, олио и чипс:
-На такива трябва да им се забрани да влизат на обществени места!

Присъстващите като по команда сведоха поглед и щателно  заоглеждаха съдържанието на кошниците си, сякаш изведнъж заподозряха, че то им е подхвърлено.

-Пияни, умирисани…  раздърпани… То верно, магазин – магазин, не е опера, ама все пак… На кой му е приятно да се допира до въшливите и бълхясали парцали на тия… тия…

Страдалческа въздишка развя косата на Ванчето на тила, тя се обърна, погледна гримасата зад себе си и след няколко секунди осъзна, че речта се отнася за нея.

-Госпожо, проблем ли имате?

-Ти си  проблем на цялото общество бе, мадам, не само на мен.

-И по-точно? Айде да ми обясните, ама по-подробно,щото ние, клошарите, сме несхватливи. А, и не чуваме добре, трябва да дойдете по-близо.

Дамата, наподобяваща крава Милка на диета, вирна нос и го насочи към лампите вляво, за да покаже, че няма да се впуска в диалог с по-низш биологичен вид. Ванчето обаче беше наела.

-Вие знаете ли какъв значителен процент от клошарите по улиците са интелигентни хора с висше образование, изгубили всичко – препитанието си, домовете си, защото са излъгани от добре облечени като Вас мошеници, от банки, от роднините си дори. Замисляли ли сте се поне за миг, когато минавате покрай такива хора, че Животът е скапана рулетка и никой не е застрахован от подобно падение? Никога ли в грахоподобното Ви мозъче не е е минавала мисълта: „Да ме пази Бог!“ Не, едва ли. Като гледам шестнадесетте рула тоалетна хартия на промоция в количката ви, Вие имате по-висши идеали!

-Госпожо, ще плащате ли? – изсъска продавачката, стиснала устройството за маркиране на стоките като каубойски пистолет. Ванчето й подаде Кабернето с жест, сякаш подава хермелиновата си наметка на пажа, заяви, че другата бутилка си я е намерила и побърза да се изнесе от магазина. Чувстваше се като вещица, погната от селото с вили. Чак на тротоара се усети, че бе забравила да си купи цигари и съвсем се вкисна. Да се върне в кварталния магазин бе абсурдна идея. Трябваше да се завлече чак до Кауфланд. С празната ракиена бутилка и с пълната винена. Страхотно!

Ванчето унило тътреше крака и отсъстващо проследяваше с поглед минаващите по улицата коли, докато изведнъж се закова на място, усетила че в нея се генерира енергия, сътворяваща умопомрачаващи идеи - онази, за която бившият й мъж казваше: "Не белята ходи след теб - ти тичаш след нея и я дърпаш за ръкава". Тя направи няколко крачки на заден ход, приближи до паркираната на спирката патрулка и почука на стъклото.  Симпатичен млад полицай смъкна прозореца и тя отвърна на уморения му питащ поглед с най-лъчезарната си усмивка - онази, с която обичаше да превръща здравите като на хипопотам нерви на свекърва си в изгнили нищелки.

-Добър вечер! – поздрави Ванчето с тон, сякаш насреща й беше  Башар Рахал с чек за печалба в ръка.

-Добър вечер, госпожо. С какво да помогнем?

-Може ли да ви помоля за една услуга? Важно ми е.

-Да, кажете? – а след малко, когато чу кое е важното, загрижената му и съпричастна усмивка бавно се трансформира в изражение на шокирано оглупяване:

-Може ли да ме арестувате?

-М.. моля?!

-К`во, к`воо?? – колегата му се сепна от дрямката на седалката до шофьора, надигна снага гъвкаво като сумист  и се наклони към прозореца, за да разгледа по-добре откачалката.

-Да ме арестувате. Сега.

-Направили ли сте нещо, госпожо? -  младият продължаваше с опитите да се държи професионално хладнокръвно.

-Не. Защо трябва да съм направила нещо?

-Гуспожо – излая сумистът,  след като я огледа сантиметър по сантиметър с вещо око, което накрая се спря върху двете бутилки – пълната и празната. – Пили ли сти?

„Как ш`съм пили бе – изкуши се да му отговори Ванчето, сетила се за един от любимите си вицове – аз съм Лъв!“ Но тъй като беше зодия Риби, което предполагаше да се държи настрани от клишетата, даде отговор, който в интерес на истината не беше чак толкова неверен:

-Не. Тепърва започвам.

Щеше да си сипе една чашка, докато готви кебапа.... е добре де, не една.

-Вървете си, госпожо. Хубава вечер. – мило каза младият, а ъгълчетата на устните му трепкаха като стрелката на сеизмограф.

-Не ща да си ходя. Искам да ме арестувате!

-За къв ку… бяс  ти й бе, гуспожо, да та аристуват? – издразни се сумистът. – Що ни си стоиш у вас да си мийш чинийти, ми си тръгнала да си търсиш билята по улицити? Мъж нямаш ли си?

-Не.

-Хич ни ма учуди – измърмори сумистът и се отпусна обратно върху седалката, за да се отдаде на професионалния си дълг – тоест, да дремне.

- Искам да вляза в ареста. И медиите да ми обърнат внимание. – настоя Ванчето. – Да кажа на всички позицията си по много болни въпроси. Всички да ме чуят.Като Георги Димитров. Вие сте млад, сигурно не сте чували за Георги Димитров.

-Чувал съм нещичко – сеизмографът правеше все по- големи отклонения в амплитудата.

- Е… и аз искам като него. Да ме арестуват и от ареста едно хууубавичко да наплюя тая скапана система. Като предизвикам скандал и стана медийна звезда, може и в политиката да вляза. Много неща знам как да променя в тая тъпа държава. И ще го направя, стига да имам шанс. Само че на една безлична безработна никой няма да обърне внимание. Преди малко искаха да ме изгонят от магазина, щото на една скубла съм й заприличала на клошарка, представяте ли си? – сумистът тихо се изкиска, но Ванчето не му обърна внимание, а се разпали още повече. Шегата, която й беше щукнало да си направи със скучаещите ченгета, неусетно бе прераснала в  една от нейните идеи за с голямо И. – В тия изкривени времена трябва да си голям престъпник, обратен или откачалка,за да бъдеш забелязан и да предизвикаш интерес. Първото не съм, за второто ми е минало времето, само на третото условие отговарям. Хайде, арестувайте ме. Ама с гръм и трясък!

Младият полицай я измери с поглед, кой знае защо изведнъж помръкнал и той с някаква неохотна въздишка я подкани:

-Лека вечер, госпожо!

-А, така ли? – кипна Ванчето. – Значи Волен Сидеров може да го арестувате и да се вдига пушилка до небесата, та да му вярват после хората на глупостите… Разни пикли ги арестувате с наркотици, а после изтормозените им песнички стават хитове… Прибирате разни муняци по погрешка и те после стават звезди… И аз искам реклама бе! Искам да ме чуят!... – огледа се и озарена от вдъхновение, грабна един голям камък от земята. – Щом искате повод, ще счупя витрината на оня магазин.

И хукна…

…-Мамо! – изстена дъщеря й, извеждайки я от ареста на сутринта с натежало сърце и олекнало портмоне-беше й платила гаранцията. – Защо не си като нормалните майки бе, мамо?

Ванчето мълчеше, сгушена  и притихнала на предната седалка на колата й. Колко пъти го беше чувала това! И когато събираше съседските дечурлига и им организираше индиански игри, всички пищяха и търчаха, а нейното собствено чедо, вместо да вземе участие в забавлението, стоеше настрани, за да не си скъса дрехите и баща й да се кара. И когато прибираше за пореден път колежката си, изгонена от пияния си  мъж. И когато ходеше да спори с учителя по история, че оценката на дъщеря й не е обективна, защото той самият е бос по темата за Втората световна война. И когато мъжът й, уморен от „щуротиите“ й си откри сродна душа, праволинейна, предвидима и скучна като самата него. Тогава дъщеря й я обвини, че ако била като „нормалните“ майки, баща им нямало да ги напусне. Ненормална ли е наистина? Че животът й се плъзна като влечуго, докато тя търсеше начините да изчопли от света истините, които ще му отворят очите? Че така и не се излекува от убеждението си, че този свят, по дяволите, е длъжен да се събуди – да види че има за какво да живееш, само малко се иска, за да се случи Промяната, заради която да живее. Че да живееш не означава само да станеш от леглото, за да идеш на работа, за да броиш часовете до мига, в който ще се добереш пак до леглото. Че Животът е не това, което минава край теб, а това, което става вътре в теб.

Всичко това бе опитвала да каже и да покаже на собственото си дете, за да получи в отговор изохкването:“ Защо не си като нормалните майки?“ Детето й беше копие на баща си, а той бе продукт на своето време. Примирен робот. Нормален.

Ванчето изви овлажнели очи и машинално посегна към таблото на колата, за да си вземе цигара. Натъпка я в устата си, защото момента страшно се изкушаваше да свали прозореца и да се провикне на минаващата в другата посока линейка:

-Еййй! Може ли една услуга?