Можете да си я приберете

  Звъненето на телефона накара Цветан да надигне глава от възглавницата. Незнайно защо се бе напрегнал. Стана, отиде до вратата и надникна в хола. Баща му вдигна слушалката и се заслуша. Говорещият от другата страна смотолеви нещо, после Цветан ясно долови думите „Можете да си я приберете“. Те му прозвучаха малко страшно, макар че само можеше да предполага за какво се отнасят.

Баща му затвори телефона и се усмихна. Цветан, естествено, прие това като добър знак и веднага се отърси от напрежението.

– Какво става, тате? Кой беше?

– Обадиха се от болницата в Бургас. Утре изписват Теодора.

– Значи се е оправила?

– Предполагам. Нали вече цял месец лежи там. Та значи… трябва да отидеш да я вземеш. Оправих карбуратора на москвича, така че няма да имаш проблеми по пътя, вярвам.

– Къде трябва да я закарам?

–Предполагам при леля ти на село. Теодора ще ти каже като се видите.

– Добре – отвърна Цветан и се замисли. Пак го обзе тревога. Имаше чувството, че нещо не е наред.

Той не бе виждал първата си братовчедка Теодора от почти година. Преди месец се разбра, че е пострадала при скачане от високо в морето. Била се ударила в някакви скали, но нямало опасност за живота й. Цветан се чувстваше гузен, че не й отиде на свиждане, но все пак до Бургас бе бая път. Беше си казал, че тя е в сигурни ръце и че няма смисъл да се безпокои.  

Обаче имаше и нещо друго. Цветан още от малък изпитваше особени чувства към нея. Срам не срам, харесваше я, и то много. Заглеждаше се по ведрото й, чаровно лице, по изразителните очи, по стегнатите гърди, по дългата черна коса, по стройните крака с учудващо малки стъпала. Обичаше да слуша мекия й момичешки глас. На всичкото отгоре тя бе интелигентна и си падаше по задълбочени разговори. Цветан не бе срещал друга като нея, но тя му бе първа братовчедка, което бе много, много лошо. Не бе редно да я намира за привлекателна. Често се терзаеше заради чувствата си, казвайки си че е извратен. Ами ако тя усетеше какви покварени мисли се въртят в главата му? По-ужасно нещо от това едва ли бе възможно да се случи. В крайна сметка започна да я отбягва. За да не си навлече голям грях, като например импулсивно я прегърне. Казваше си, че трябва да престане да мисли за нея, и това напоследък му се отдаваше. Но сега трябваше да се срещне с нея. Щяха да пътуват заедно. Дали тя не се бе променила след дългото боледуване? Е, щом я изписваха, значи бе добре. Надяваше се да не е измъчена и погрозняла. От друга страна се опасяваше да не би чувствата му към нея отново да се разгорят и по този начин да си съсипе психиката. Чудеше се дали някой от роднините не подозира какво изпитва той към нея. Хем копнееше да я види, хем му идеше да се скрие вдън земя.

На следващата сутрин Цветан зареди москвича с бензин и потегли. Обичаше да шофира по магистралата, която вече се простираше чак до Пловдив. Малко след Стара Загора двигателят загря и се наложи да спре. Купи си сандвич и докато ядеше му се прииска да се върне. Можеше да се оправдае с това, че колата се е развалила. Някой друг роднина щеше да се заеме със задачата да закара Теодора на село. „Що за мъж съм!“ – помисли си той, след което продължи към Бургас. Влизайки в града, усети, че сърцето му се е разтуптяло.

Паркира пред болницата и се огледа. Беше му хрумнало, че тя може да го чака някъде отвън. Пообиколи малко, но не я видя, така че се отправи към рецепцията да пита. Трябваше да отиде на третия етаж, в деветнайсета стая. Докато вървеше по миришещите на дезинфектант коридори изпита приятно вълнение – щеше да срещне скъп за него човек. Изведнъж всичките му задръжки останаха на заден план. Усмихна се и закрачи бодро.

В сестринската стая му казаха, че документите за изписването са готови. Разрешиха му да се отбие в стаята на Теодора.

В деветнайсета стая имаше четири пациентки. Теодора бе най-далеч, на леглото до прозореца. Беше се надигнала на лакти и разговаряше с една санитарка. Бе бледа, но хубава, както преди. Гъстата й коса бе прибрана назад с шнола. Тялото й бе покрито с чаршаф до гърдите, които издуваха приятно избелялата синя фланелка.

Тя го забеляза и на лицето й изгря усмивка, която макар и очевидно искрена, бе белязана с нервност и тревога. Направи му знак да се приближи.

– Радвам се да те видя, Цецо. Благодаря, че се ангажира да ми помогнеш.

– И аз се радвам да те видя, Теди. Хубаво е, че те изписват.

– Хубаво лошо, това е – измърмори тя и тръсна глава. – Санитарката ще ти каже как трябва да стане преместването.

– Преместването?

– Ами да, към момента не мога да се придвижвам сама.

Цветан се шокира от чутото. Бе очаквал да види братовчедка си почти напълно здрава. Загледа се в чаршафа, който скриваше долната част на тялото й. Нещо не бе наред, но какво?

Сякаш прочела мислите му, санитарката отметна чаршафа настрани. Теодора бе в гипс до гърдите. Всъщност десният й крак бе свободен от долната част на бедрото надолу, но всичко останало бе старателно „опаковано“. В отвора в превръзката, зад който бяха интимните й части, бе затъкнато дебело парче лигнин. Вероятно и отзад имаше лигнин. Особено плашещо изглеждаше левият й крак, който бе обездвижен при изпънато коляно и глезен. Предната част на стъпалото обаче бе оставена да стърчи навън, като някакъв странен вид компенсация за пълното оковаване нагоре. Между бедрата й бе втъкната къса летва, омотана с бинт, чиято цел явно бе да държи долните крайници леко разкрачени.

Цветан се опиваше да скрие тревогата и притеснението си. Теодора го стрелна с кос поглед.

– Не ме гледай така, не съм на умиране – смъмри го тя.

– Очаквах … да си по-добре.

– Е, по-добре съм, в сравнение с началото. Сега просто трябва да лежа и да чакам счупените кости да зараснат напълно.

– Ще я сложим на носилка и ще я занесем до колата – каза санитарката. – Щеше да е по-добре да сте с микробус, но… както и да е. Трябва по някакъв начин да я наместим удобно на задната седалка. Трябва да шофирате внимателно и да избягвате дупките.

Цветан кимна.

– Къде отиваме, Теди? При майка ти на село ли?

– Да, тя ще ме гледа.

– Дали…

– Ще се справим, не се притеснявай.

Майката на Теодора, която бе леля на Цветан, страдаше от някакво неврологично заболяване и бе трудноподвижна. Със сигурност нямаше да й е лесно да обгрижва дъщеря си.

Цветан въздъхна и потупа братовчедка си по рамото. Беше му много мъчно за нея, а и за леля му. Животът се бе отнесъл доста неблагосклонно с тях. Усети, че очите му смъдят от напиращите сълзи. Извърна глава, за да скрие изблика на емоции.

Покриха младата жена с чаршаф до кръста, сложиха я на носилка и я понесоха към изхода. Отвън неколцина безделници я фиксираха с любопитни погледи. Вероятно се чудеха какво точно има под лекьосания чаршаф, освен жестоко наранено тяло. Теодора бе вдигнала глава и примижаваше срещу слънцето, което цял месец бе виждала само през прозореца.

– О, колко е хубаво навън! – възкликна тя.

– Да, Теди. Съжалявам, че не те посетих, когато ти е било най-зле. Просто не предполагах…

– Аз тогава не исках да виждам никого. Така че не се коси.

Настаняването й на задната седалка се оказа трудна задача. Наложи се санитарката да извика на помощ свой колега. Теодора не бе едра, проблемът бе, че бе разкрачена и не можеше да сгъва тялото си в кръста. Тримата се засуетиха, чудеха се накъде да я завъртят. А Теодора ги гледаше безпомощно, присвила ръце към гърдите си. Все пак успяха да я вкарат. Гърбът й бе в хоризонтално положение върху седалката, главата й се опираше във вратата, а левият й крак стърчеше косо нагоре, подпрян върху подглавника на пасажерската седалка отпред. Хубавото бе, че с помощта на десния си крак, който бе подвижен в коляното и глезена, тя можеше да се понамества, когато е необходимо.  

Цветан прибра вещите й в багажника и седна зад волана. Потегли.

– Нямаш си представа колко ми е приятно, че се махам от болницата – обади се тя. – Измъчих се от това лежане.

Цветан се зачуди какво да каже.

– Радвам се за теб. Колко време още ще си в гипс?

– Около два месеца. После ще направят рентгенова снимка и ще преценят какво да правят. Дано да не се наложи пак да ме оперират.

– Дано. Ако ти потрябва нещо, казвай.

– Добре.

Цветан караше много внимателно. Но за жалост невинаги успяваше да избегне дупките. Теодора се бе умълчала, вероятно си мислеше какъв ще е животът й на село при майка й.

Цветан бе на тръни. Струваше му се, че всеки момент може да възникнат някакви неприятности. Ами ако на Теодора й станеше лошо? Какво щеше да прави тогава? Имаше чувството, че времето тече адски бавно. От време на време стрелваше поглед към огледалото и там виждаше покритите й с дебел слой гипс глезен, пета и прасец, и стърчащите навън пръсти, който се полюшваха при всяко подрусване. Имаше нещо мило в тяхната безпомощна голота. Идеше му да протегне ръка назад и да ги погали. „Засрами се, по дяволите! Та тя ти е първа братовчедка!“ Той тръсна глава и даде газ.

По едно време москвичът прегря. Цветан даде мигач и отби вдясно. Слезе и тогава видя, че Теодора е плакала. Следите от сълзи по милото й лице личаха ясно. Очите й бяха придобили нездрав блясък.

– Теди, добре ли си.

– Добре съм.

– Не, не ми изглеждаш добре. Кажи какво има?

– Какво може да има! Боли ме. От друсането.

– Опитвам се да карам внимателно.

– Знам, не те обвинявам в нищо. Просто кокалите ми не са зараснали още.

– Какво да направя?

– Нищо не можеш да направиш! Ще търпя. Колата ли се повреди?

– Двигателят прегря.

– Какво ще правиш?

– Ще налея вода в радиатора. Искаш ли да си починеш час-два?

– Не, в никакъв случай, искам възможно най-бързо да стигнем при мама.

– Добре, след малко тръгваме.

Час по-късно бяха спрени от катаджии, макар че се движеха само с петдесет километра в час. Единият от сержантите се приближи и загледа подозрително лежащата на седалката Теодора. След като прегледа документите на Цветан, попита:

– Каква е тази жена?

– Братовчедка ми. Изписаха я днес от болница.

– Не ми изглежда добре.

– Боли я.

– Карайте внимателно.

– Да, да добре.

– Имам едно старо одеяло в колата. Съвсем чисто е. Ще ви го дам. Навийте го на руло и го подпъхнете под крака й. Мисля, че така ще й е по-удобно.

– Благодаря!

– Благодаря! – обади се Теодора, която бе чула разговора им. – Прав сте, така ще ми е по-комфортно.

Цветан се почувства виновен, че не се е сетил как да намести удобно братовчедка си. За колко ли още неща не се досещаше?

По едно време в купето се разнесе неприятна миризма. Цветан си мълчеше, не смееше да гъкне. Беше се напрегнал.

– Съжалявам, но… – изхлипа Теодора. – Съжалявам, но … абе защо да увъртам, направо си се насрах. Стисках, стисках… мислех, че ще се размине.

– Не се притеснявай. Само ми кажи какво да правя.

– Мога и така да си седя, но ще мирише.

– Не, в никакъв случай! Ето, там има чешма. Ще спра и ще оправим всичко.

Оказа се, че процедурата не е сложна. Той обърна Теодора настрани и издърпа лигнина, който покриваше задника й. За щастие лайното бе сухо и не бе изцапало много. Избърса я с мокри парцали, подсуши я с хавлиена кърпа и сложи чист лигнин. Тя гледаше виновно, като кученце, което е наръфало обувките на стопанина си.

– Не се притеснявай, Теди, все пак… братовчеди сме.

– Добре, благодаря ти. Но не исках да те поставям в такава ситуация. Срам ме е.  

– Стига! Пийни сега водица и тръгваме.

– Добре.

– Удобно ли те нагласих?

– Дръпни ме малко надясно, защото усещам напрежение в кръста. Да, да, така е по-добре.

Отново потеглиха. Заприказваха се, размениха шеги, дори се посмяха. Бяха се поуспокоили. Всичко бе наред.

Но когато Цветан подкара по дефилето, където бе пълно с остри завои, на Теодора изведнъж й прилоша. Тя се надигна на лакти, колкото можа, и повърна – предимно стомашни сокове, защото не бе яла нищо от сутринта. Цветан веднага отби и спря. Засуети се около братовчедка си, която бе бяла като платно и гледаше със замъглен поглед.

Избърса старателно лицето й, после съблече мръсната фланелката и я смени с чиста. Гледката на голите й гърди не го смути, защото мислите му бяха насочени към това да помогне. Теодора постепенно се освести. Лицето й възвърна нормалния си цвят.

– Сега ще те поизправя малко, за да можеш да се изжабуркаш.

– Добре.

Той я хвана под мишниците и я надигна. Придържаше я и я гледаше как почиства устата си. После, сякаш от само себе си, ръката му се плъзна по челото й и го погали. Теодора се вкопчи в Цветан и се притисна в него в несръчно подобие на прегръдка. Той изтръпна, мислите за греховната му привързаност бързо набраха сила.

– Нима и сега ще ме отблъснеш? Толкова ли отвратително изглеждам? – изсъска тя. – Години наред ме гледаш влюбено, когато се срещнем, а нищо не предприемаш! Адски е изнервящо! Непрекъснато ме подвеждаш! Имах някаква надежда, защото ти не се погнуси от настоящото ми състояние… Даже ми се стори, че ме заглеждаш, макар че съм почти цялата в гипс…

– Теодора, мамка му, та ние сме първи братовчеди!

– О, не ми излизай с този номер! Целият свят знае! Гадняр! Махай се, не искам да те виждам!

– Какво знае целият свят? Нищо не разбирам! – тросна се той.

Тя мълча цяла минута, взирайки се изпитателно в него.

– Май наистина не знаеш! Боже!

– Какво? Какво? Какво?

– Не съм родна дъщеря на леля ти. Тя е загубила детето си при раждането. И няколко дена по-късно са ме взели от сиропиталище и са ме осиновили. Това е.

Цветан се хвана за главата. Усещаше, че на път да избухне в истеричен смях.               

 После правиха неща, които, по принцип, не е редно да бъдат правени от първи братовчеди.

Привечер стигнаха в дома на леля му. Цветан веднага подхвана разговор с нея.

– Лельо, моля те да проявиш разбиране. Ще прибера Теодора у нас. Аз ще се грижа за нея. Тя няма нищо против, разбрали сме се за всичко.

Леля му го гледаше смутено, ококорила очи.

– На мен бездруго щеше да ми е много трудно. Значи вие двамата…

– Да, лельо.

– Искам да си побъбря с нея, да я прегърна още няколко пъти. Много се тревожа за нея. Миличката… толкова я обичам.

– Разбира се, лельо. Но няма да я свалям от колата, че местенето й е голяма мъка.

– Добре. Вярвам, че тя ще се оправи и че ще бъдете щастливи заедно.

– Дано, лельо, дано!