Утрин. Ръмеж – спокоен и тих! Прихлупеното облачно небе се оглежда в локвите от среднощния дъжд, а улиците сиви и мокри са някак самотни. Сълзливи, оголели, стъблата на дърветата чернеят, а клоните им обезпокоително се перят напосоки. Устоялите на вятъра листа, днес окъпани от студения дъжд, отронват последна мокра въздишка за сбогом. Запотени, витрините на магазините са скрили своите блага зад завесата на дъждовните капки. Настръхнала от мокротата е и перушината на гълъбите. Днес не им се закусва, притаили са се и не мърдат, само дебнат сушинката на стряхата. Изъпани, позлатеният покрив на църквата и кръстът, въпреки сивотата на утрото, пробляскват.

Забързвам се, а дъхът ми се разтваря във влагата наоколо. Мокреят и очите ми… И на тях им е дъждовно днес… Единствено чадърите на забързаните минувачи носят пъстрота в утрото – своеобразен малък човешки протест към небесния воден поток.

Облаци, събират се , изливат се и изчезват, носени от ветровете точно, както са се появили… Чеда на слънцето сме ние – човеците!