28.02.2018 г., 13:12 ч.

Молбата на Верчето 

  Проза » Разкази
570 0 1
7 мин за четене

Молбата на Верчето

 

Настъпваше месец март. Отдавна меката и благосклонна зима бе отворила обятията си за нежната пролет и я приветстваше с озеленените си ливади и чудно-ранния птичи песнопой.

Верчето стоеше на прозореца в бабината си къща и гледаше към двора, по който тази зима не тича, правейки снежни топки, нито се боричка със старото си куче Моро. Всяка сутрин Верчето ставаше и отиваше до бабиния прозорец и сключваше малките си детски ръчички в молитва. Навеждаше главица, русите ѝ коси обрамчваха бялото ѝ лице и светеха на утринните лъчи , тъй светеха, сякаш бяха ореол на ангел паднал из небесните порти.

Тихата молитва на Верчето не бе чута от никого в къщата, но утекваше силно нейде далеч.

– Верче, Верче! Какво правиш, чедо? На Бог ли се молиш, мила рожбо?

 

Бабата на Вера, стара и приведена жена, отмина тихо и с благоволение малката си внучка. Верината баба не виждаше тихата болка в искрящите детски очи, но бе доволна и се радваше на кроткостта и смиреността на това детско сърчице към Бога.

И Верчето наистина бе такова дете – тихо, смирено, добродетелно с малко и същевременно толкова голямо сърце, способно да побере хиляди мъки и тревоги. Очите на Верчето не светеха по детски безгрижно, те отблясваха мъдро и вглеждайки се в тях, дори и не толкоз проницателен ум, би открил една тиха тъга, неприсъща за това малко творение на голямата Земя.

 

– Да можеше хората да разберат какво е добрина. Да можеше да се обърнат към сърцата и душите си, да забравят скъпите и никому ненужни вещи. Да можеше да забравят надменността си, да бъдат съпричастни един към друг... Да можеше да облекат с лъскавите си дрехи душите си, та тъй да загубят малко от грозотата си...

Тези мисли летяха в малката главица на това чисто дете всяко утро и се повтаряха отново със всяко сладващо.

Високо в безоблачното небе стоеше и днес дядо Господ, като всяко предишно утро и слушаше молбите и мислите на малката Вера. Тези молби стигаха божието царство и отекваха из райските земи, защото чиста и обичлива душа ги изпращаше там горе. Кънтяха молитвите на Верчето, изпълнени с толкова мъка, че на дядо Господ, създател на тази своя рожба, сам му дожаля и се натъжи. Не издържа вече той и взе, че извика Баба Марта.

Тази вечер Верчето много се въртя из пухените си завивки. Твърда възглавницата ли бе, леглото ли криво ѝ се струваше, но сънят тъй и не идваше. Верчето вторачи поглед в белите стени на стаята. Навън издуха силен вятър, а старият орех до къщата изкърца страдално. Обърна се Верчето на страни в мекото си легло и онемя от това, което видя.

Близо до леглото ѝ стоеше стара жена с привита снага и побелели коси. Жената държеше бастун, по който се извиваха нацъфтели дрянови вейки. Старицата бе облечена с бял фустан и червено елече, накичени с кокичета и диви иглики. Тази старица беше Баба Марта, която Верчето веднага позна.

– Бабо Марто, ти си нали? Ама как така дойде в бабината ми къща!? Будна ли съм или сънувам?

Всички тези въпроси изкочиха вкупом от устните на Верчето, а сетне тя заглъхна. Старата жена вдигна слабата си ръка към Вера и рече:

– Рожбо, ти не знаеш, но мен дядо Господ сам ме изпрати тук. Всяка утрин, вече много време, слуша той молбите ти, та сам се натъжи. Рече ми да дойда при теб та да ми кажеш, какво така тежи на невръстното ти сърце?

Верчето стоеше изцъклила поглед, полуизправена в малкото си легълце и несмееше да мигне.

- Хайде детенце, ти все нещо си говориш всяко утро на този прозорец, кажи сега и на баби – подканваше Верчето старата Баба Марта.

– Бабо Марто, как да ти кажа... – спря гласчето си малкото момиче. Помълча пък продължи.

– Не знаех, че дядо Господ ще чуе моите молби и мисли– и започна Верчето да излива насъбралите се мъки.

Слуша старата жена, слуша... Научи как дядо Стефчо паднал на улицата вчера, а студени хора го подминали без да му помогнат. Научи за малкият Ясен, който остана сираче, защото бедният му баща умря, търсейки хляб по чуждите земи и сега гладува, защото ничие сърце не прозря тегобата му. Научи за Иван, който дошъл онези дни в училищната стая с нов и модерен телефон и се надсмял на Мария, която сама гледаше болната си майка, заради вехтото ѝ яке. Изслуша за дядо Пейо, който продаде цялата си покъщнина за да лекува жена си Станка и за богатия комшия Велко, който можа, но не помогна на бедните старци. Слушаше баба Марта, слушаше и догдето слушаше изправи превитата си снага и ярка червенина заля старческите ѝ бузи. Тогава бързо рече:

– Слушай, Верче. Знам аз защо при тебе ме прати сам Господ. Ти Верче не се бой, ще се справи стара Марта. Ти стой тук, тук ще си добре.

Догдето рече тъй и вече от Баба Марта нямаше и следа. А тя отиде пак високо при божиите порти, пък взе че извика студените северни ветрове та им разправи.

И се залютиха люти дни. Небето притъмня и се схлупи. Мощни ледени ветрове брулеха земите. Затрупаха скъпите коли на богатият Велко, а едрите буци град биеха по тях, докато не изличиха лъскавината им. Големи снежни преспи затрупаха земите. Животните измръзнаха и се скриха в белите снежни прегръдки. Отказаха се тежките снегорини да проправят път на хората, защото снегът потрупваше всичко, а мощните виелици свиреха злокобно над къщите. Настана студ, посевите измръзнаха. Селските комини вече не пушеха, дървата за огрев привършиха. Започнаха да търсят и бедни, и богати къшей хляб. Малкият Иван отдавна забрави за скъпия си телефон и бе започнал да умува над това тежко положение. Богатите, несвикнали с несгодите, приковани в пищните си домове, изгориха лъскавите си вещи, за да прогонят непосилния студ. Само Вериният комин все си пушеше и на малкия прозорец, чудно ненатрупан от големите снежни преспи, все стоеше малката Верче. Тъй измина март, април, а ветровете фучаха ли, фучаха. Изнемощели и изгладнели и бедни и богати се обърнаха с молби към Бог. Затворени в принудително единение, у всеки дом се настани тази безмилостна, но винаги правдива спътница Съвестта. И на всеки право рече и ги спомни за дядо Стефчо и разказа им за Ясен и разправи им за Мария, а после им показа и техните теглила.

Застрада и бедно и богато, замоли се на дядо Господ, само Верчето стоеше на своя прозорец и коминът и димеше ли, димеше.

 

© Ивелина Дамянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??