Молекулярни облаци

в междугалактичното пространство

         В дължината на светлинната отдалеченост се губят хиляди малки, зелено-звездни планети.  Ширнали в безбрежността си гори, смели просветления на морета, понесли в малкото си обаяние – голямото съприкосновение с всемира и мисълта. На слабите си плещи понесли философското раздвоение на микроживота  и макро-съзнанието си. Нов митичен Голиат, в краткия звезден миг – потърсил своето. Нещо древно и почти забравено сред шума на компютрите...

*

         На един астероид, незнайно от каква космическа катастрофа се бе заселила една мислеща машина. Робот, който все още в разума си съхраняваше логиката на правилното мислене, наследено от хората. Онова насочено, целенасочено, смислено-правилно преобразуване на информацията, предназначено да избира най-рационалното решение от всички оптимално възможни.

         И защото бе машина, никога не се случваше да мисли за себе си. Просто в програмата му не фигурираше форма за себе си. Неговото съзнание, ако той имаше такова, очертаваше само някои параметри като големина, напрежение, силови полета...

  Наскоро след началото на пребиваването си откри, че тук върху откритите скално-слюдени образования, бе поникнал мъх.

Малко зелено-кафяво петно жизнена материя. Компютърът-робот откри и противоречието в появата на тази живинка – не трябваше да има тук растение. Нито огромният космос, нито голямата скорост, нито бедната на въздух “атмосфера” , малкото влага, на около-астероидното пространство позволяваха това.

  Тъй като машината нямаше около себе си други неща, като проблеми, с които да се занимава, тя започна да изучава мъха.

Без да иска машината се сближи с мъха. Трудно интегралното мислене можеше, дори в съвършените си комбинации  да определи “защо и как стана това”.

  Известно време след това роботът престана да мисли. За мъха и за всичко друго... Той беше изправен и въпреки всичко спря да работи.

Слънчевите му батерии се зареждаха, не липсваше енергия, автоматиката самоконтролираща се бе оригинална и абсолютно изключваше възможността от грешка.

         А мъхът растеше, покри скалата понесена с бясна скорост по голяма орбита, притисната между планети –гиганти и звездата на тази символична система. Скоро се прехвърли и върху металната повърхност на робота, започна да прониква в машината. Напрегна сили, потърси изход и... започна да преобразува метала...

         Машината почувствува края си, но не направи нищо.

         Възникна нов вид – мъх, преминал границата на бездействието - растеше върху метал!

         А роботът го нямаше...

17.03.83

*

         Бихте ли осмислили, бихте ли почувствали вселената жива? Всички трепети, всички пулсации – като нейни жизнени черти. Цялото голямо, всичко- обхванало малкото и зримото. Сведено до един образ .

         Случи се така, че се усъмних в целия правомислещ ред.

         В ясна, безкрайна вечер, падна една звезда. Строполи се и се стопи във въздушната милувка на земния овал. Преди да се стопи и последната искрица, тя разказа за дългия си път, за щастието...

         “Дори в безкрая никога не си сам. Там топят се лазури и врят страсти неземни. Как да мислиш за един, когато в бездната кипи безспир. Там звезда, планети, астероиди – всеки обменя нещо, което го застига, после придобива нова сила и поема по-бързо напред в своя път. Аз имах друг голям събрат. Теглеше ме неговата сила. Други по-малки и безброй ме спираха обратно. Дълго исках да изхвръкна към светлика на изгрева, но смятах всичко за построен ред. Светлината започна да изчерпва моя малък запас газ и от мъка по лазура, хвърлих се напред. Борих се  много, изразходвах енергия , станах още по-малка и бях изпусната от общата верига. Полетях към него – светлия и огнен, но скоро разбрах, че нямам сили – малка и догаряща вселена!

         Да идва край. Но не бе чужд и без смисъл моят стремеж. Аз догарям, но ти давам малкия остатък от себе си. Ще бъда твоя. Цветен, бял, пламтящ, твоя капка от жарава...”

         Безкрила падаща звездице! Не долея до щастието. Но летя, летя – ти, малка падаща вселена... Просто изгори. Това е нашто обкръжение!

17.04.83

*

                   В един захвърлен земен кът живееше един самотник. Търсеше своето място, себе си в книги и знаци – музикални. Всичко, което бе достояние на човечеството – минаваше през библиотечните рафтове, звучеше в чудните багри и движение на музиката. Смяташе, че знае за човека не само пътя на мислите , чувствата и стремежите, но и границите на нереалното в него.

  Смяташе материята за неизменна. Строгият ред – за хуманност и етика.

Беше съвсем нормален човек, само усамотяването му би могло да мине за малка житейска странност.

  Самотникът искаше да е като всички, но дали бе така устроен , или нещо в реда на неговите възприятия бе пообъркано – така че винаги го теглеше към самопреживяване и изучаване опита на многото. Многото, от които го делеше неизменното присъствие и вихрената фантазия на самовглъбяването. Знаеше за материалното съществуване на нещата, но както всеки мечтател бе склонен да влага в тях и нещо лицетворно, живо, обвързващо сухия предмет в басно-поетична метафора.

  Както във всяко развитие идва възраст зряла, тук също дойде нещо като несъгласие. Нежелание да бъдеш сам. Странникът захвърли своите писания, не се докосваше дълго до пианото. Непрестанно питаше самото нищо – “Защо?”.

         Беше чул за днешните теории на хората, че далеч в космическия хаос има друг живот. Знаеше за относителното време, безкрайната отдалеченост, но желаеше за връзка с многоликия и хиляден живот в превеса на времето.

         Една вечер, когато черното бе сгъстило до мрак своите краски, той взе двата края на онази алуминиева тръба, наречена телевизионна антена, допря оголените страни на проводниците до слепоочията си и призова своя далечен приятел.

   - Чуй ме! Аз те викам... Искам да сме заедно! Аз съм сам и... търся теб. Повтори многократно своя повик.

Дълго – дни, години той повтаряше, разпръскваше мисловно-телепатичните вълни на своя човешки инстинкт за самосъхранение в простора, но... Но отговор от Него – неизвестния и верен приятел, не идваше.

       Въпреки че знаеше и бе уверен в нереалността на това свое начинание, с почти природна сила държеше на това, че в земната орбита действията и явленията са материални, че е ненаучно и глупаво човек да разпространява в път и движение своите мисли...

       Самотникът пак постави оголените проводници до слепоочията си... той пак поставяше...

  - Чуй ме! Аз те викам... Искам да сме заедно! Аз съм сам и... търся теб!

18.04.83