„Една нощ душата на виното пееше в бутилките."

                                                                      Шарл Бодлер

Откакто Ел си замина апетитът ми се подобри. Непрекъснато търся нещо за ядене. Хладилникът е пълен с всевъзможни кулинарни великолепия; проверявам редовно неговото съдържание и допълвам от магазина, защото никак не обичам, когато потърся нещо, да го няма. Ям често и по много; обикновено правя това в къщи, защото не ми се ходи вече никъде. Някога с Ел си позволявахме  гала вечери, музикални вечери, пикници, поетични разходки, празници за двама, но вече не е необходимо. Вече си празнувам сам. Оказа се, че е възможно да се живее и без тези неща; отначало ми липсваха и се прибавяха към липсата на Ел, но вече не ми липсват. Компенсирам по подходящ начин. Самотният уют си има свое очарование.

Сядам и ям. Аз много обичам да ям. Вече не е необходимо да ходя където и да било, освен до магазина за покупки. Какво работя ли? Ами нищо. Изпращат ми хонорари от разни издателства, на които някога сътрудничех: доставях им сапунени сценарии, халтури и други подобни творения на антиизкуството. Това ги задоволява и съвпада с предпочитанията на масовия потребител, съобразно изциганяването на тълпата, тоест, критерият е достатъчно нисък, за да се пласира всякакъв интелектуален боклук.

Вече не е необходимо да се грижа за това. Наличието на кухнята и хладилника  ме задоволява. То е необходимо и достатъчно.

Общо взето при мен е тихо.  Изолирал съм помещението от всякакви шумове с дебел слой подходящи материали и това ми гарантира спокойствие. Не могат да проникнат при мен никакви продукти на обществената дървотия. Не ме притесняват писъците на автоаларми и ручавицата на псевдомузикални шумотевици. Обичам само песента на тишината. Това помага на храносмилането.

Оттатък е пианото на Ел, но вече никой не го ползва. Ел замина на музикално турне из Европа и повече не се върна. Научих само, че била жива.

От тогава пожънах успехи. Успях да заменя депресията с вкусотии и им се радвам. Казват, че не е полезно да се консумират много сладкиши; вредяло на зъбите, на сърцето, на черния дроб, на простатата, на добрата фигура и не знам още на какво, но това не ме интересува. Опровергавам тези твърдения непрекъснато и  съм добре. Те ми се услаждат. Откакто започнах да ги ползвам в повишени количества, вече не мисля за Ел. Тя изчезна някъде зад периферията на мислите.

Предпочитам тлъстата храна. Казват, че било вредно; какво като е - няма да живеем с орлите нали?  Обичам пържоли с доматен сос, подлютени, с повече крехкавинка и бира.

Обичам дробчета - пържени, печени, сготвени - много помагали за качествена подагра. Нека! Обичам чевермета, обичам гювечи, обичам червено вино...Обичам супа - топчета с гъби и черен пипер; не се отказвам и от шкембе-чорба с повечко чесън. Много чесън. Умирам от смях, когато се кача в асансьора нагнетен като  чобан и някоя гиздава дама започне да души въздуха като хрътка и да се мръщи. Бих отишъл и на симфоничен концерт след обилна консумация, но ме мързи. Обикновено след консумацията лягам и спя. Спането е най-голямото ми удоволствие след яденето. Не се уморявам да го практикувам и често след спането си почивам от съня. Разбирам го онзи столетник, дето го попитали журналистите как е достигнал дълголетие, а той мъдро обяснил: „Защото, момчета, когато имаше възможност да седна, аз лягах".

След храненето сънят ми се отразява благоприятно. Вече нямам музикални халюцинации, нямам еротични халюцинации, нямам нищо. Ел си отиде от сънищата ми окончателно. Спя тежко и непробудно. Ставам да отида до тоалетната и пак лягам. Превърнал съм се във фабрика за говна. Удоволствието е пълно. Болката е притихнала  по ъглите. Чувам понякога нощем хленченето и съвсем смътно, особено по пълнолуние и особено късно есен. Тогава ставам и отварям хладилника. После затварям прозореца и пускам щорите.

Напоследък започвам да наддавам и на килограми. Всичко, каквото хапна ми се качва на задника. Вероятно, ако бях едно прасе чорбаджията щеше да е много доволен. Отново разни умници твърдят, че е вредно за здравето и предпоставка за смъртоносни болести. Майната им! Все едно, че те  ще живеят с орлите. Но на мен ми е добре. Нямам намерение да участвам на състезание по дълго бягане; по дълго ядене може.

Не обичам да се напрягам, не обичам да се уморявам, не обичам да се задъхвам и да се потя; всеки дискомфорт ми е крайно неприятен.

Освен с физическите промени започвам да усещам и духовно преображение. Постепенно се утвърждава убеждението, че това вече не съм аз. Всичко, което съм обичал някога вече не ме интересува. В огледалото по време на бръснене виждам една окръглена мутра с потънали в тлъстина очи. Дори често прескачам бръсненето и накрая съвсем преставам, докато  се превърна в едно дебело и космато чудовище. Промяната в мен изглежда толкова драстична, че ако не ми беше все едно, вероятно бих променил идентификацията си и паспортните данни. Но това сега едва ли е толкова важно. Прекратих връзките  с приятели и роднини, защото вече те не ми трябват и не мога да понасям съчувствените им физиономии. Те много ми съчувстват заради Ел, но това вече не ме засяга, само че не го знаят.

Какво предпочитам ли? Вече обясних: Предпочитам да ям и да спя. С това май се изчерпват всички предпочитания. Забравих: Угаждам си и с алкохол. Най-вече червено вино. Много помага. Пускам климатика, вземам бутилката от хладилника, слагам я на масичката до леглото  и лягам. В просъница често пресягам и вземам бутилката и чашата. Бутилката е изпотена  (много обичам изпотена бутилка), виното е искрящ  Рубин директно от избата в Брестовица; там един малък ангел ми пее: къл, къл, къл, къл - най-хубавата песен на света.

Само в някакъв случаен сън при пълнолуние отново чувам песента на Заратустра:" това е моята завист,  че виждам очакващи очи и светли нощи на копнеж". Тогава се събуждам и отварям хладилника. Трябва да приключа с копнежите. Компенсацията на липсващи копнежи се осъществява с наличие на лакомства. Сядам и ям. После пия. И пак, и отново. Къл, къл, къл , къл. Там на дъното онзи ангел се усмихва. Телефонът мълчи. И аз мълча. Няма никой.

Затъвам в мълчания.

... Ел беше солистка в музикалния театър. Това е ангажиращо. Понякога репетициите се правят в театъра, а понякога репетираше тук. Покрай нея се запознах по-отблизо с музиката на великите композитори от деветнадесети век. Признавам си, че тя ми е  нещо като учителка по музика, а аз - само един влюбен ученик. Понякога дори имах музикални сънища и с учудване констатирах, че голяма част от тях съдържат  съвсем непознати мелодии, нямащи нищо общо с популярните. Често скачах на сън и се опитвах да ги възпроизведа на пианото, а Ел се смееше.

- Какво правиш?

- Чух нещо на сън.

Тогава тя се заливаше от смях и прекарваше пръсти по клавиатурата. Същото онова от съня.

- Това ли беше?

- Това.

- Хм... Моят Фред...

- Фред ли? Имаш предвид Фред Флингстоун?

- Не. Фредерик Шопен - отговаря тя и отново се смее. Тя е все весела, въпреки, че понякога си поплаква. Нямам представа защо.

В действителност тя се шегува. Разликата е колосална. Докато той умирайки живее, аз живея умирайки. Получава се нещо обратно на тезата на  Порталес: „ През целия си живот, той умира". Аз бих казал: „ През цялата си смърт, той живее".

Тези музикални сънища зачестиха; дори понякога ставах  по няколко пъти на вечер, а Ел винаги ме следваше усмихната по нощница и с разпуснати коси. До тогава, докато усмивката изчезна в мъглите на своето отдалечаване.

... Днес съм си купил половинка шунка, наденички и сланина с крехкавинка. Не е полезно ли? - Именно за това. Правя обратно на онова, което казват докторите. Напук на правилата. Сигурен съм, че е по-добре да умре човек сит, отколкото гладен. Фен съм на Ути Бъчваров.

Също така шопска салата, грозде и чесън. Също така няколко тарелки  тулумбички с много сироп.

Днес трябваше да се избръсна, трябваше да се изкъпя, но ме домързя. Обяснявам това състояние с подходяща философска концепция и съм доволен от себе си: „Никога не прави нещо, което можеш да отложиш за друг път!"

Мръсен съм и смърдя на кисело. Сънен, пиян и гурелив. Дрехите ми смачкани и засечени от мръсотията, физиономията ми - мазна и космата, косата ми - рошава и сплъстена виси на мазни кичури над очите. Имам вид на изоставен, вечно скърбящ пудел. Амбициите ми, доколкото ги е имало, угаснаха напълно. Нямам намерение да израствам в каквато и да било област. Нямам намерение да гоня изяви. Нямам намерение да се блъскам с претенциите на конкуренти и завистници; не желая да ми досаждат с изискванията си. Моята е лесна: нахранвам се и лягам да спя. Необходимо и достатъчно.

Вероятно ще попитат: „ Но с какво се отличаваш  от чифтокопитните?"

Ами не зная. Би трябвало да се отличавам поне по това, че ползвам тоалетна чиния.

... Ел  си замина неочаквано, вероятно и за самата нея. Нещата и все още си стоят  по местата, където са  били. Не съм ги и поместил. Тук са всичките и тоалети, обувки, бижута и комплекти с принадлежности. Тук е пианото и цялата колекция от музикални списания.  Всичко стои непокътнато и я чака повече от година. Аз също отначало я чаках, но вече не го правя. Компенсацията се оказа сполучлива  и това ме удовлетворява. След като изчезна Ел, изчезнаха и музикалните сънища. После ми се изясни, че те са били свързани по някакъв начин с нейното присъствие. Освен това изчезна и онази тетрадка, на която бяха записани. Очевидно са и потрябвали за нещо, но нямам представа за какво. Може би, за да и напомнят от време на време за мен, а може би  ги е хвърлила в коша за отпадъци - кой знае.

Вече нищо не ми липсва. Освен достатъчно запаси в хладилника, си имам и колекция от мълчания. Те са особено симпатични и не ме дразнят с изявите си. Отначало мислех да си взема куче, но после размислих. Кучето изисква грижи, изисква внимание, а аз не мога да му ги доставя. Трябва да се размърдам и да изляза от вцепенението, което не ми се иска да правя. Може би това състояние прекалено много ми е допаднало. Струва ми се, че е било вечно. Не бих могъл да приема евентуална промяна е се съгласявам с тезата на Бото Щраус: „Може би някоя сутрин ще се събудя оздравял и освободен от скръбта. Как ще се почувствувам тогава? Това освобождаване ме ужасява". Възможно е да е прав. Но в конкретния случай липсва само едно нещо: скръбта.  Няма я и нея. Също се е покрила някъде  зад завесите, както и всичко наоколо и в този смисъл не представлява някаква свръх ценност, която не е за изпускане. Вероятно съм преминал тази фаза и вече съм в другата - там, където няма нищо,  тоест - реанимацията е осъществена, жив съм,  освободен от скръбта, освободен от надеждите и всичко свързано с тях   (с нея)  спокойно мога да седна на софрата, констатирайки, че скръбта не ми липсва  и си наливам от червеното. Наздраве!

Би могло да се твърди, че съм епикуреец, но едва ли е така. При мен не идват танцуващи вакханки, за да ми подслаждат минутите в процеса на умиране; не ми трябват нито вакханките, нито смъртта. Така ми е добре.

Имам един приятел винар от Брестовица, който ми доставя вино. Хубаво домашно вино - мавруд - отлежало в дъбови бъчви. Той не използва стандартните технологии и не си служи с препарати. Не го кръщава, не го смесва с други вина, може би само му прави някакви магии. Явно при ферментацията, при отлежаването и в процеса на съзряване участва  директно и самият Бакхус.

Сетих се: Съвсем очевидно онзи пеещ, който се явява  в полунощ на дъното на чашата е от антуража на   Бакхус.

- Знаеш ли, тези твои музикални сънища никак не са лоши - смееше се Ел - Мисля, че ще може да се сглоби нещо от тях - вероятно нещо много хубаво, но трябва някой да го доизкусури.

Ел е много красива и много красиво се смее. Това е един тих, гърлен смях - като мъркане на котка - който кара мъжете да се обръщат, а жените да се взират завистливо. Не мога да си обясня защо е взела тетрадката. На всеки концерт Ел неизменно събира суперлативи. Аз съм там повече като бодигард, защото присъствието ми в музиката е формално - тоест - далеч съм от професионализма и професията ми е свързана с фабрикуване на халтури.  По-точно - бившата ми професия, защото нямам настояща.

Много се чудех, когато Ел дойде да живее при мен. Никога не съм го очаквал и го възприех като дар от Бога, защото винаги съм я обожавал, но някак от далеч - без амбиции и без претенции, считайки го за невъзможно,  наподобяващо взаимоотношения между кралицата и шута. Ел имаше някакви инцидентни връзки, някакви приятелства, които вечно си отиваха; понякога се появяваше разплакана  и се налагаше да я утешавам понеже ролята на утешител много ми подхожда; понякога искаше да я водя на танци, защото това я успокоявало, а аз също така обичах да я гледам танцуваща.

Ел разкриваше лесно моята кучешка привързаност - достатъчно е хитра за това - но не се възползваше, поради някакви свои съображения; в това отношение беше много деликатна. Може би не искаше да ме наранява.

Една вечер Ел дойде при мен разплакана и пожела да остане. На следващия ден Ел докара тук пианото, гардероба , аксесоарите и самата себе си. Дори забрави да поиска разрешение. Това продължи доста време. Чакай, колко беше?...

... Правя подготовка за Коледа. Много голям гювеч и много вино.  Празнувам си сам и това ме удовлетворява. Мога да си поканя компаньонка, за да има кой да ми бърбори, но не е нужно. Компанията си я правя сам. Това има сериозни преимущества, тъй като съм в съгласие със себе си. Не може да възникне скандал.

Не пускам и телевизионни програми. Понякога те са дразнещи и предлагат някакъв инфантилен хумор, от който трябва да те гъделичкат, за да се разсмееш. Останалата част е клюки, катастрофи, политика и мафиотски убийства. Ще мина и без това. Общо взето откакто си отиде Ел, избягвам да включвам телевизора.

Ами то какво остана?

Нареждам софрата: Суджуци, салати, баница с късмети (всички късмети са за мен), кексове, торти, вино, шербети и т.н. Софрата е богата и аз съм богат - богат с отсъствия. Нищо не ми липсва. Нищо не ми трябва. Там на дъното на чашата е онзи пеещ ангел. Усмихва ми се и танцува. Коледа е. Празник е. Чува се далечен звън от камбана. Наливам си: къл, къл , къл , къл...

Рязко позвъняване нарушава идилията. Кой ли е по това време? Отивам без желание, дръпвам резето и отварям. Иска ми си да падна и да умра...

... Ел!

Тя е. Прекрасна е. Защо ли така нещо ме пристегна отляво?

- Извинете, търся господин Р. Той живееше тук...

Тя не ме позна. Защо ли не ме позна? Аз ли съм това?..

Разбирам защо не ме позна. Някаква болка пълзи нагоре и после надолу.

Отговарям бавно, размисляйки и се чудя какво да кажа:

- Но той... вече не живее... Той умря.

Виждам как тя пребледня и се разтрепери.

- Съжалявам.

Затварям вратата под носа и  и се прибирам в стаята. Вече не ми се яде, не ми се пие, нищо не ми се прави. Пред мен е огромна претрупана софра с буламачи.

Няма никой. Няма го ангелът и песента е замлъкнала. Само аз съм. Съвсем сам; смърдя на пор и на кисело. Пълен оръфляк. Какво да правя?

Звънецът изхърква още веднъж в мразовитата нощ и пронизва тишината в коридорите. Пак някой... Сега пък за какво?

Затътрям се отново без желание. Може би е съседът и ми носи новото издание на списание кулинарно изкуство, за което съм абонат. Отварям.

Отново нещо ме блъсва отляво и ме удря по главата.

... Ел.

- Какво има пак?

Тя не отговаря и мълчаливо се приближава. Очите и са пълни с влага и много тъмни.

В следващия миг мълчаливо ми се хвърля на врата...

Р