Момиче в каросерията
Момиче в каросерията
Селото на баба е голямо и оживено, или поне беше. Видях го миналото лято на язовира, когато с брат ми тъкмо бяхме хванали няколко слънчака и щяхме да палим огън да ги печем. Петърчо се появи изневиделица с дървена лодка, разприказва се както никога и тогава се сетих да разкажа от неговата история. Или поне това, което знам. Но да започна от по-младите му години.
Той беше добряк, работяга и най-важното чудак. Ако имаше някъде работа за вършене, викаха Петърчо. Ако някоя крава се телеше, пак търсеха него. Особен екземпляр – дребен, мълчалив и прикрит по природа, но носа му работеше със същата сетивност на ловджийско гонче и където имаше далаверка, я грозденце да се краде, я нещо друго – той пак имаше участие. Ходеше винаги препасан с черна чантичка – колан на кръста, от онези, които носеха пазарджиите едно време; освен това имаше мобифон и дружеше с бабаитските деца. Един ден, из дворовете потегли слух, че същия намерил злато. Разтегли се новината като локум, наредиха се по дуварите Кина, Цуна, Руна, Вуна и Сие, за да разтеглят още повече клюката – откъде накъде тоя келеш, тоя седмак, на Данка сина е извадил такъв късмет. Сигурно сега ще го търси милицията, и ще го окошарят, – протриваше под престилката ръце едната, а другата се навеждаше като същинска лисица към кокошка, през мрежата; мушеше носа и от яд си късаше копчетата на пеньоара, а отдолу ѝ се показваше комбинезона. И както се пенеха, така се и отпениха, позатихнаха, защото цялата история всъщност беше малко по-различна. Оказа се, че момчето помагало на иманяр от София. Намерили златото, но понеже иманяра преценил, че Петровото участие е нищожно, дал му също толкова нищожна сума, взел си съкровището и си бил камшика към столицата. С парите Петърчо си купи десетина кошера с пчели и с небивал ентусиазъм се захвана да учи занаят. Бай Кърчо пчеларя от съседната къща – го подучи какви дръвчета да засади. Той му помагаше и го наставляваше, но след някой друг месец, Петърчо си ходеше все така нажилен и псуваше като каруцар в селската билярдна зала, че само да се намери мераклия, веднага ще му продаде пчелите. Известен с ергенлъка си, не се знаеше с точност дали гонеше 40 – те, или те него го гонеха, май второто, но понеже беше кьосе, на външен вид изглеждаше съвсем вдетинен и според някои, още миришеше на коластра. Въпреки, че не пиеше и цигари не пушеше, девойките от селото го взимаха за мезе, а връстничките му отдавна се бяха клонирали с челяд. Често го виждаха вечер в барчето, плакнеше очи, с новата селекция на напъпили девойчета, озърташе се като влезнеше някое момиче с по-разголена гръд, с наляло бутче, или пухкава месечинка и тогава Петровата главица се развинтваше и завинтваше на 180 градуса. Срамежлив, луничав и принципен като калугер, той облизваше мустаците от кафе и лицето му ставаше като излъскан домат, докато изтърпяваше подмятанията на приятелите си за сватосване. После палеше стария си прясно боядисан в червено пикап и се прибираше в малката кирпичена къщурка при родителите.
Минаха се няколко години от времето на селските дискотеки, промениха се времената, покрай тях и порядките. Влязохме официално в Европа. Някои от младите семейства хванаха пътя за чужбина, други се населиха по градовете, да измикярстват на оцелелите бандюги, а трети пък хванаха къра, захващайки се със земеделие. Петърчо си беше все същия, само малко пожълтял от слънцето и отдавна клеймосан с черен печат – стар ерген. Кръстосваше баирите, или за гъби, или за желязо, или за билки. Последно едни чорбаджии го бяха пазарили да им пази язовира, който се намираше в далечна красива местност, в близост до обрасла с чудни акации гора. Самотен и лишен от женски обятия, момчето живееше в караваната там, заедно с десетте си кошера, четеше за гъбарство, за лов и риболов, беше любознателен и изобретателен и се подвизаваше като горски човек . Майка му и баща му се умориха да му търсят булка; примириха се, че да оженят добротата и бедността на сина си за читава жена, е мисия невъзможна, затова само благодаряха на Господ, че е жив и здрав. Все по-рядко Петърчо се вясваше между хората. Разредила се беше и глутницата в барчето, дискотеките с билярда бяха фалирали отдавна. Нямаше ги нито приятелите му, нито момичетата, а и вече никой не се интересуваше от него.
Както всяка година, така и тази, на Великден, селото се оживи. Младите тъкмо си бяха дошли от странства, а старите въртяха чевермета и подготвяха беседките по дворовете си за празненство. На обед слънцето се люлееше на небесната си копринена люлка и надничаше между овошките. Какъв чуден аромат на цъфнали люляци се носеше във въздуха в тоя ден... Каква палитра от багри и шарила изпъстряше погледите на хората... Земята замириса на посев, трапезите на пресен лук и салата, а боядисаните яйца изпълваха с радост очите на внучетата. Точно в този ден от пътя литнаха сигнали на клаксон. После пак няколко пъти, докато не гръмна новината, че иде Петър. От главния път се носеше остра какафония. Подканяни от любопитство, домакинките наизлизаха пред къщите, дядовците разпериха едрите си рамене като белоглави орли; и млади, и деца впериха очи в идващия им насреща пикап. Червеният пикап се движеше лежерно срещу синевата покрай изправените силуети, като неспирно кукуригаше и огласяше въздуха с победоносен звън. Навързан на двете огледала със златни балони, той сега предизвикваше такъв интерес, че все едно Тодор Живков беше дошъл от ония свят на протест шествие, срещу правителството на бодигарда си. Колата се плъзгаше бавно и тържествено, през главната улица на селото. Хората излизаха от къщите си да проверят каква е тая врява на пътя, а там зад стъклото на колата, зализаната глава на Петърчо едва се подаваше от волана. Какви ли мисли са минавали през главата на тоя чудак тогава, един Господ знае. Но според мен трябва да са били, весели, нагиздени като бели циганки – мисли, защото очичките му се хилеха, а от яката на дънковата му риза лъхаше важност, тържество и доволство. И защо да не е щастлив тоя весел дявол , като отзад в каросерията на пикапа му, насадено досущ като златна кокошчица, грееше красивото личице на момиче. Около натрупаният си чеиз, възглавници с бродерии, черги с пъстри шевици, тя седеше кротко по средата на шаренията, изпълвайки със значение всички тези цветове. Като се загледаше човек в миглестите ѝ очи, лесно можеше да си помисли, че ей сега е станала от детския си сън и се е оказала в центъра на подсвиркващи орангутани, индианци и общество от всякакви комедийни герои. Гледаха тези герои накипреното челце с втъкнати изкуствени червени рози, развялата посипана с брокат от слънчеви лъчи, коса и се чудеха, от къде попадна толкоз хубост в Петровия стар пикап. А на нея, главицата ѝ се замотваше от притеснение. Гърдите ѝ – развълнувани гургулици, подскачаха налудничаво под бялата копринена риза, и ако някой сега я питаше дали знае къде се намира, едва ли щеше да успее да отговори. Краката ѝ, обгърнати в бял чорапогащник приличаха на две тънки брези, окичени на края с лачени обувки. Очите ѝ, ако можеха да говорят, щяха да кажат, че са на някое диво сърне, дето го е страх от толкова хора. Тя се втренчваше налудничаво в селяните, така сякаш Петърчо току-що е хванал самодива от гората и я разхожда като зрелище. Непонятна и чужда за момичето беше цялата тази карнавалност, аленееше кожата ѝ от любопитството на погледите и ѝ идеше да се скрие под чергата от срам. Преливаха очите на гледащите както с учудване, радост и одобрение, така и с присмех, глад за шоу и какво ли още не. Сливаха се всички тия емоции, свиркаха буйните, кимаха мълаливите, а злобните се въртяха около оста си, да си хапят недоразвитите опашки.
- Петърчо си е довел булче! – възкликваха бабите.
- Кога се ожени тоя бунак? – злорадстваха младежите.
- Ей Петре! – подвикна към отворения прозорец на колата, Гошо шаолина, стар негов другар, който тъкмо беше наточил ракията - Откъде го найде тва хайванче?
- От гората трябва да е. – прошепна му Гошовица, а свекървата я сръчка с лакът и я поправи.
- Не се говори така, Ленке! Нека, със здраве да му е, харно е момичето, мерак му е да я покаже. И Данка ще се порадва на снахичка.
- Честито, Петре! Кога е сватбата? Ще пием ли блага ракия? – извика се отнякъде празничен глас.
Петърчо само се подсмихваше и нищо не казваше. Топлият вятър влизаше през отворения прозорец, за да погали изгорената от слънцето кожа. Сам и той не знаеше как му беше хрумнало да турне плахото си булче в каросерията. Човек в щастието си, понякога може да извърши също толкова големи щуротии, както и в нещастието си. Но стремежът на индивида към признание и одобрение на обществото е необятен и никой не знае със сигурност на какво ще го подложи, за да му напомни, че преди всичко е човек и като такъв не бива да злоупотребява с дадените му възможности. Така и той получи тази възможност. Момичето си го купи от пазара за цигански булки, срещу десет кошера с пчели. Но кой от всички тези хора имаше право да го съди?
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
"Едно ферари с цвят червен... и вътре гадже с бронзов тен..."
"Това му трябва на човека"
Напълни ми душата, Силве. Винаги съм твърдяла, че си царица на детайла. И сега не ме разочарова.Тези описания, които вмяташ тук и там покрай течащите събития са като украшения, от които текста ти само печели.Запазена марка са ти. Иначе казано:. сакън не бутай нищо
-
Благодаря ти, Момчил! Очертава се там да заживея скоро. Зарадваха ме думите ти.
-
Имах чувството,че ароматът на люляци и пресен лук е в стаята ми , а звуците на селските коментатори са в ушите ми ! Прекрасни образи ! Красиво ! Браво !
-
Благодаря много.
-
Пак го прочетох. Харесва ми.
-
Валюшке, благодаря.
-
Силве
-
Доче, благодаря ти сърдечно за слънчевите думи! Зарадва ме.
Светослав, удоволствието е мое. Благодаря от сърце.
Ангел, крещя и аз с теб, не знам колко е красиво, но ме зареждат и виковете. От сърце благодаря.
Благодаря за отделното време на всички. Слънчева неделя! -
Силвия!
Отново ме караш да изкрещя - КРАСИВО!
Благодаря. -
Чудесен разказ. Един от малкото тук, който успях да прочета до края.
-
Всеки се докосва до мечтите си, когато го пожелае. Оригинално създадени образи, Силвия!
-
Стойчо. Благодаря ти за усмивките.
Иржи, много ме зарадва. Сърдечно благодаря.
Петър, слушам и изпълнявам.
Йордан, благодаря за интересния коментар и насърчаването. Всички тези технологии са част от развитието на света, трябва да се променяме и ние, няма начин, да приобщаваме и по-младите, но е толкова хубаво, когато комуникирам със себеподобни. Благодаря ти, че ти си от тях.
Краси, зареди ме, изпълваш ме с оптимизъм и ценя високо мнението ти. Благодаря ти много.
Васе, искрени благодарности, благодаря за подкрепата, усмихна ме.
Мари, аз съм още по-очарована от отношението ти. Още се, чудя дали наистина всички тези думи са за мен, като изобщо не става въпрос за скромност. Просто все ми се струва, че можеше да се получи и по-добре. Но няма да променям. Благодаря ти!
Марианче, сърдечно ти благодаря за страхотното включване!
Приятели, благодаря на всички за отделеното време и внимание. Правите ме щастлива.
Слънчев и пълноценен ден, бъдете здрави! -
Очарована съм от разказа ти, Силвенце!
Не пипай нито думичка от него! Толкова цветист рисунък, моделирала си характера на героите си с върховно майсторство! Аплодирам те с респект пред таланта ти! Браво, майстор си! -
Кошерите са свършили чудесна работа. И ние, тъй се бъзикаме с нашия стар ерген, ще му купим булка!
-
Поднесено много приятно, да го почувстваш, видиш, помиришеш ..Поздрави, Силвия!
-
Хубави сравнения. Също така не виждам нищо лошо в описателността и асоциациите. Нека да не забравяме кои са най-добрите майстори в този жанр- Елин Пелин и Йордан Йовков. Вашият разказ също е в подобен стил. Жалко, че живеем в 21 век, когато сме затрупани от интернет, телевизия и всякакви други визуални изкушения. Светът в наши дни е толкова забързан, младото поколение е свикнало да получава информацията мигновено и на секундата, без дори да се задълбочава. Та как тогава очакваме някой да има търпението да изчита всичките ни философски препратки и асоциативни сравнения? И все пак има малко останали хора, които го правят с удоволствие!
-
Сакън, не махай нищо
Някой ден си е за тогава. То ще е нов разказ вече. -
Адмирация за темите,които намираш на всяка крачка,Силве и по превъзходен начин правиш интересна история!Животът е пълен с изненади,а ти ги виждаш.....
-
Язък за пчелите,изгоря булчето!😅
-
Благодарности, Петър, интересен поглед и ти благодаря за комплимента. Бегло имам представа за какво говориш. Странен, защото е доста натоварен с описания, може би, а и асоциациите и похватите ми понякога изникват странни. Жал ми беше да ги махам. Може би, някой ден с по-ясен поглед ще ги преценя по-добре. Още веднъж, искрено благодаря.
-
Интересен разказ. Стилът е странен, мислех си за картините на Диего Ривера и за Маркес, докато го четох. За Радичков обаче не се сетих Поздрави.
-
Благодаря ти, Христо, знам и при мен е така. Сърдечни поздрави.
-
Красиво написано Силве, но защо ли ми се плаче като го чета! Поздрави!
-
Благодаря Ви, Дон, Мини и Руми! Радват ме посещенията Ви и отделеното време. Чест е за мен! Хубава вечер и творческо вдъхновение на всички!
Наде, благодаря ти, ценя мнението ти. Стихотворението ти е вдъхновяващо и едва се удържам да започна разказ, може утре цял ден да си тананикам "Зомби"
. -
Страхотна история, Силвенце! Жива, колоритна.
-
Много добре си пресъздала цялата ситуация, Силве, прочетох с голям интерес и дори си представих всяка една сцена! Поздрав и от мен!
-
Увлекателен и много приятен за четене!Хареса ми!
-
Умееш да градиш ярки образи, а хуморът ти е много премерен!
-
Аз ти благодаря, Илиянка 🌼!
-
Силвенце, да знаеш - много си добра! Усмихвах се, докато четях. Преживях и "парада на щастието" за другите. Милите герои и жители на селото, сигурно са имали тема на разговор за един месец напред. Ама младите да са добре, пък я кошери, я булка...Виж, като се замисля, май второто за героя е по-добре. Благодаря ти!
-
Благодаря ти, Блу.
-
И на мен много ми хареса
-
Благодаря ти много, Владимир, зарадва ме.
Емил, много се радвам, че ти е харесал. Сърдечни благодарности!
Благодаря за любими.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Благодаря ти за хубавите думи! 💗