Седи момичето само край тихата река. Загледано в плавните движения на водата.
Слънцето се отразява и прави реката още по-красива. Момичето облечено в черно е, с кървави, тъжни и напълнени със сълзи очи. Вятърът си играе с дългите и тъмни коси. Прилича тя на ангел, ангел, но в черно. Слънцето погалва я, но тя не се усмихва. Сърцето й наръгано е сякаш че с ножове, душата пуста е. Мрачно е лицето й, не иска да вижда светлината. Изгуби тя любим човек, толкова близък. Така щастлива бе тя преди. Сега сякаш сърцето й е изтръгнато от гърдите. Няколко горчиви сълзи капват на тревата. Изглежда замислена, но всъщност погледът й празен е. До вчера бе различна - смееше се, вълнуваше се от най-малкото. Ала сега болката й е толкова голяма, че едвам намира сили за една кратка и тъжна усмивка. Кръв капе от сърцето й на всяка крачка.
Не иска да приеме загубата. Не иска да приеме, че малката й сестричка и приятелка я няма вече. Самата мисъл я убива. Измисли си тя свой собствен свят, в който те пак са заедно и се забавляват както преди... както преди. Ала върне ли се в реалността, я обземат лоши мисли, мрак, тъга и неописуема болка. Държи остър нож, решена да изпревари съдбата и да последва мрака... Но... хвърли го в бистрите води на красивата река. Не, не ще се подчини на лоши мисли... Не би наранила близките си и любими хора, не би причинила това на родителите си, на приятелите си... Не, ще продължи да живее, макар и изпълнена с гняв, болка и дълбока скръб. Животът я предаде, ала напук на него, ще сложи тя маска. И нека всички мислят, че е същата като преди. Нека никой не разбере какво момиче всъщност стана тя. Дори да се разкрие, никой... никой не е способен да я спаси от чувствата й. Никой не ще успее да й помогне да превъзмогне болката. Та това е невъзможно. Ще бъде тя същата, но доста по-различна...
© Плами Всички права запазени