Когато усети, че това не е неговият живот, се почувства странно. 

     Обу си кафявите спортни обувки с красиви кантове отстрани, навлече блузата, наметна якето и тръгна пеш към гората. Сиво беше времето, мислите му – също. И тихо, нямаше жива душа във вилите по пътя, даже птиците се спотайваха. Тук-там пролайваше куче, отдалече се носеше лека миризма на изгоряло стърнище.

     Накъде съм тръгнал?, запита се. – На разходка, разбира се. – Че кой ходи сам на разходка? – Всеки нормален човек, отговори си. – Какво лошо има в това да се разхождаш сам? – Нищо лошо, разбира се. Няма нищо лошо и в това да живееш сам. Самотата е добър спътник, мълчалив и верен.

     Тук разговорът се закучи. Не искаше да е така това, за самотата. Обаче беше истина.

     Семейството му беше на петстотин километра оттук. Децата вероятно имаха нужда от него, жена му – едва ли. Но все пак разстоянието беше твърде голямо, за да се запълни с интернет или скайп. Просто семейството му липсваше, а електронното общуване с нищо не помагаше.

     Задъха се. Беше още млад, но в тази част пътят беше прекалено стръмен. Чу как изскърца една стара порта отсреща. Появи се възрастен човек с вълнена жилетка и гумени опинци. Погледна го втренчено като оня старец от романа на Достоевски „Унижените и оскърбените”. Спря се, отпусна ръцете си прекалено ниско, цялото му тяло се сниши и само погледът му замръзна – пряк, директен и леко мъглив, насочен остро към него.

     И той се спря. Най-после жив човек да види тука. По-нагоре можеше да срещне и други, особено по пътя към манастира, но тук досега не видя никого. Празните къщи бяха като уморени призраци и прозорците им се сливаха с небето: то беше облачно, мрачно и тежко, небето бе мъгла, притисната от облаци.

     И погледът на стареца беше мъглив. Вдигна ръката за поздрав и я остави така изправена няколко секунди. Оня не се помръдваше. Размаха я пред този твърд и прав поглед, за да види дали пък това не е празен взор на слепец, оставен тук от своите близки да пази самотата си.

     – Към манастира ли си тръгнал? – попита възрастният с вълнената жилетка и най-после премести погледа си. – По това време не е отворен.

     Въздъхна с облекчение. Очевидно този човек няма физически или психически недостатъци, нехарактерни за възрастта му. Можеше да говори, а това беше обещаващо.

     – Как да не работи? – възрази. – Манастирите не са сладкарници. Там винаги е отворено, нали?

     Старецът вдигна рамене. Не каза нищо. Затвори портичката след себе си и завлачи нозете.

     Кафявите спортни обувки бяха добре вързани и той вървеше бързо по пътя. Лонгозна беше гората, тук растенията се увиваха като лиани, имаше много храсталаци, които сякаш пазеха тайните на живот, скрит вътре в тях. Замисли се дали в тези малки хижички, сгушени под гората, не живеят и други същества като стареца с жилетката; живи и притихнали като остатъци от жътва – зърна на отминали времена, забравени от времето.

     Като него. Той работеше тук, за пари беше дошъл. Мразеше работата, но постепенно разбра, че мрази и парите. И тук влезе в конфликт със себе си. Светът е материален. Как така ще мразиш парите? Това значи да ненавиждаш и света покрай тях. А покрай парите се върти целият свят. Няма как да ги мразиш. Други чувства може да изпитваш към тях, вероятно би било позволено. Но омраза – не.

     Пак дойде това внезапно усещане, че това не е неговият живот.

     А къде е той? И кой е?

     „Манастирът не работи по това време”, беше казал старецът на портата. Какво му е на времето? Един обикновен есенен ден. Малко мрачен, но какво от това? Не вали, не е много студено, небето е слязло да си поговори със земята и един Господ знае какво си шушукат. Дори няма вятър. Изобщо не възнамеряваше да ходи до манастира. Обаче му стана интересно дали не го лъже този странник. И без друго денят му беше почивен, нямаше къде другаде да ходи, вкъщи никой не го чакаше.

     И кривна от пътя – направо към манастира.

     Той наистина не работеше. Входната порта беше заключена с катинар. Нямаше бележка, счупена пластмасова табелка висеше отстрани и на нея пишеше какво е работното време на комплекса. Да, това беше някакъв исторически музей, в него работеха и музейни работници, виждал ги беше, но само допреди два месеца тук шетаха и разни монаси, помнеше приведените им бели и жълтеникави глави, загледани в земята като слънчогледи преди изгрев. Идваше отвреме-навреме да си налива вода оттук. Тя не беше особено вкусна, но през лятото беше много бистра и студена, удоволствие беше да я докосваш. Пък и нали е такова мястото, свято, струва ти се, че с тая вода се пречистваш някак. Хубаво е човек да има въображение. То замества реалността и понякога така опазва живота.

     Според работното време, изписано върху пластмасовата табелка, в почивни дни комплексът не работи. Значи старецът е бил прав. Толкова немощен и неосведомен изглеждаше, как ли е разбрал, че през уикенда манастирът не работи? Трябва да му е казал някой, няма как сам да е дошъл тук с тия болни нозе, за да го установи сам. Чешмата си беше все същата, водата се лееше от чучура обилно и без пяна. Наведе се и отпи. Твърда, варовита му се стори, но пак изпита онова удовлетворение от чистотата, с която се изпълва, когато я поглъща. Огледа се. Странно – защо никой не идва по тия места? Защото днес не е работно време ли? Ами има и друго какво да се види тук, не е само манастирът. Погледна указателя на пътеките из гората. Ехе! Човек може цял ден да се разхожда и пак да не му стигне времето да види всичко. А и за птичките пише; има по много от най-различни видове, и имената им на латински изписани. Даже и гущери се срещат, пишеше го на указателя с красиви едри букви, изрисувани с пирограф върху дървената плоскост. В края на тази плоскост беше нарисуван бухал. Това трябваше да значи, че мъдрите хора обичат да се разхождат в тази гора. А можеше и да значи, че тук има бухали.

     Време е да се връща. Време ли? Какво време? И къде да се върне? Квартирата, която обитава, не е дом. Ще хапне, после ще вземе да почете някоя книга. Трябва да си купи вино, но може да мине и без него. Вечерта ще си чатат с децата. Може да се обади и на... Няма да се обажда на никого. Само досажда. Когато си толкова далеч от живота, който си смятал за свой, и си подчинил времето си на парите, няма смисъл да съжаляваш, че загърбеното вече не е твое. Глупаво е да го правиш. Изборът е бил доброволен, решил си, че така ще си по-полезен...

     Обаче не си го решил. Така се случи. И ти не прояви способност да разсъждаваш, а просто се полакоми, нали? – Не съм се лакомил, щеше да е глупаво да не приема. – Тогава мълчи и живей така, както си решил. – Нали ти казах! Не съм решавал нищо! – А кой взе решението да избягаш от семейството си? От книгите? От науката? От приятелите? – Аз... – Ето, ти си този, който рисува съдбата си. А след това се отвращаваш от своята картина.

     Не обичаше дългите разговори със себе си. Винаги се превръщаха в спор и най-често той губеше.

     Излезе от гората и свърна по същата пътечка, по която беше дошъл. Ето я пак портичката на стареца. Доближи. Надяваше се оня отново да се покаже. Но нямаше никого. Потропа по тарабите. Никой. После потропа по-силно. По каменните стъпала се чу влаченето на гумените опинци. Старецът се появи и този път беше по-ведър някак и дори усмихнат. Ръцете му висяха надолу, сякаш трудно се държаха за раменете, а жилетката му беше се провесила като изпрана.

     – Чаках те, мирянино! – рече старецът. – Нали ти казах, че манастирът не работи.

     Най-сетне подухна мек и тих ветрец от север. Време беше да подухне малко, защото така поне беше ясно, че небето и земята си шушукат по-бодро, по-сговорчиво и най-накрая ще излезе нещо от това: я буря, я дъжд, а може и слънце, кой знае. А то иначе, мъгливо и такова някакво напрегнато, иде ти да тъжиш и да ревеш без причина.

     – Точно така – продължи развеселеният старец, сякаш беше проследил мислите му, – точно така ти казах, а ти не ми повярва. Вие, младите, все не вярвате. Това ви разболява.

     – Реших да се отбия – каза човекът със спортните обувки. – Ей-така, без причина.

     – Разбира се, разбира се. Каква причина? Аз така си и мислех, че без причина ще дойдеш. Затова сложих да сваря малко картофи, да похапнем.

     Тъмно беше вече, когато се прибра в квартирата. Беше щастлив. Нещо го караше да мисли, че животът е по-ясен, когато го гледаш отстрани, сякаш е чужд, а ти си само надарен с частица от него. Манастирът не работеше този ден, но монахът не почиваше.