Днес поседнах да напека малко босите си крака на камънаците покрай брега на морето. Те бяха затоплени приятно от слънцето. Не исках нищо друго. Нито да докосна водата, нито да си измия ръцете и да разнеса водните капки чак до раменете си, както обикновено хората правят, пробвайки каква е температурата на водата, преди да се потопят целите. Нито му казах ”здравей”, нито пък го изгледах с интерес или пък с неприязън. Ей тъй, не исках да му досаждам и да му се натрапвам. Не исках и то да ми лепва етикета ”поредната любителка” или пък ”търсещата себе си” и дошла тук да се усамоти. Но пък и не исках и да му се правя на интересна. Просто поседнах тихо и се постарах да е колкото се може по-незабележимо и толкоз. Подпрях брадичката си с ръка, а лакътя облегнах на свитите си в коленете крака. А то се учуди. Когато искаш да останеш незабележим, се случва точно обратното. За пръв път някой не му се възхищаваше, а просто искаше да поседи с него. Но както се случва в такива ситуации, все някой проговаря първи. Любопитството у някого надделява. Аз не бързах за никъде. То проговори. Явно му се искаше да сподели. Започна бавно, с монотонен и леко пресипнал глас. От пръските ще да е. Днес духаше малко вятър и явно са попаднали в кривото му гърло. Та морето ми каза колко е отегчено да мие бреговете толкова много години поред и колко уморено се чувства да слуша глупостите на хората всяко поредно лято - колко много го обичали, но накрая всеки го предава и си тръгва, кой откъдето е дошъл. И тогава то се чувства по-самотно от всякога. Само. Винаги е било само. И ще бъде само. Че кой обича странниците? Единствено някакви си чайки кресливо - уморено пригласят на вятъра и търсят всякакъв бълвоч, за да напълнят отново търбуха си. До следващия ден. Тогава пак ще се повтори същата история. До втръсване. Следващата година и новото им поколение ще оставя своите стъпки по бреговете му, ще дриска по камъните и ще разпаря въздуха с крясъка си, който, ако не си на кеф, може да те наелектризира съвсем неприятно. Понякога като ги слушам, ръката ми сама и съвсем импулсивно посяга към близкостоящия камък, за да ги нацели право в човката. Но после се отказвам. Коя съм аз, че да променям вековния пейзаж тука. Просто преминаващ елемент. Една от многото капки в това море, която ще се разтвори и ще се слее с другите капки, еднакви по маловажност в този безумен свят. Ако някой се мисли за нещо повече от капка в морето, то нека му го каже, ама право в очите, но да внимава то да не е много бурно тогаз, че ще си го отнесе подобаващо. Та, морето продължи с монотонния си, но приятен брътвеж.
Ето я пак рускинята Наташа. Запретнала е предизвикателно полата си, разкрила е зачервените си от слънцето бедра и хвърля ядно камъни в морето. Тия хора никога не почерняват, що за странен вид кожа имат. Само се зачервяват като раци и така си остават. Винаги са ми били смешна гледка. Пържат се цял ден на слънцето, а аз им се чудя как спят после. Не ги ли боли? Веднъж се опитах да обясня на една да се намаже с кисело мляко като се прибере в квартирата. Облекчава, така си знаем ние, ама тя ме изгледа странно и аз се отказах да я убеждавам повече. Нека я боли. Та, тая Наташа поредна година не можела да си намери съпруг и сега си го изкарваше на морето, хвърляйки тия камъни във водите му. Сякаш то ù беше виновно за ”неудачу”. Искала българин, та българин. Мургавки били едни такива, шармантни, не руси и бозави като техните. Така я, знае много добре тя. Аз като им разправям, че Господ е създал мъжете от кал, а не от слама, те... Морето не се и притеснява от изблика ù на гняв. Ще ù мине и догодина пак ще дойде, изпълнена с нова надежда и очакване. С още по-къса пола и с още по-уморен вид. От очакването.
Виж, шведката Бригит, нямаше тоя проблем с мъжете. Даже при нея беше обратният ефект. Не можеше да разпредели кога, с кого да излезе. Питър (абе, Петър, бе, как не го запомни), бил сладък, Джон (офф, пак наший Иван), видиш ли, твърде засмян, Ричард (казал ù няколко пъти Рангел, ама тя), твърде щедър. Седеше Бригит на плажа, тръскаше русата си главица, за да прогони остатъка от поредния махмурлук и да се сети с кого трябваше да пие кафе. А морето само уморено поклащаше глава, за да разпени вълните си и да я плесне по челото, за да се пооправи малко. Ейй, писнало му беше от тия баналности. Само да не вземат пак да пълнят водите му с повръщано. Друго би могло и да понесе, но нямаше да издържи цял ден оцапаното да вмирисва душата му и щеше набързо да смени флагчето на спасителите с черен цвят. Бригит, Бригит, отиди на сянка! Там има по-голяма вероятност да започнеш деня си с кафе, в компанията на някой друг, чието име още не знаеш и не си видоизменила по собствен вкус и усмотрение.
Ох, и за вечната гимназистка Елена ми разказа морето. Броеше пак мидите на брега ”обича ме, не ме обича”. Абе, момиче, спри да го търсиш тоя принц. Моята баба все повтаряше: ”То, който трябва и у вас ще те намери!”. Виж ме мене, още го чакам у нас. Чукнах... айде, да не казвам колко лазарника да не се срамя тука. Ама ти си брой мидите, ако това те успокоява. То морето ги има в изобилие. Ще броиш по цял ден, дано улучиш верния отговор. Ако ли пък не, догодина пак ела. Морето няма да се измести. И ще ти докара и нова партида миди, пресни при това. Аз друго ще ти кажа – като стигнеш отговора, който ти харесва, просто спри да броиш. От личен опит го знам и ти го казвам, като на другарка по съдба. Айде, наслука!
Ето че морето ми разказа и за една умиляваща го всеки път гледка, която нямаше да се умори да съзерцава толкоз лета. Младо семейство с две малки дечица. Родителите с насмешка гледаха към двете си невръстни хлапета, които весело подскачаха и се смееха при всяка задала се вълничка, опитвайки се да я прескочат. Гледайте ги насмешливо, гледайте, докато те не започнат да ви гледат смазващо - иронично при опитите ви вие да подскачате след тях, умолявайки ги да си изядат яденето, да не говорят с непознати, да си напишат домашните, да се върнат рано от дискотека, да не закъсняват, да се обаждат винаги и... морето го заболяха вълните да изброява. Но сега имате още време, твърде малки са децата ви. Радвайте се!
Ето я и поредната влюбена двойка. С баналната увертюра, предхождаща чаканото с младежки трепет прословутото, нощно къпане. Седят прегърнати на плажа и уж се любуват на залеза. Ех, деца, деца, там, където вие отивате, морето отдавна се е завърнало. Ще ви гледа сеира и на вас нощем. Ще ви слуша сладките приказки и ще се прави, че ги чува за първи път и че ви вярва. Но услужливо ще предложи водите си(нощем, казват, били топли като чай) и закрилата си, за да ви скрие от любопитните погледи. Ех, нали и то е било някога младо, влиза им всеки път в положение и им предлага незабравими спомени. Нека го помнят с добро. Пък може и да им провърви и догодина пак да са заедно тук. Някои други тук се запознават, но рядко връзката им продължава, след като видят на морето гърба. Еми, млади са, нека избират, сега им е времето.
Ех, ето го и застарелия гларус Ставрос, къде ще минем без да го споменем и него. Ядно кърпеше рибарската си мрежа и пак псуваше рибата под носа си. Животът му се беше вмирисал на нея. Някога отявлен плейбой, а сега просто едно мърморещо старче. Той какво, мислеше си, че винаги ще си остане млад и красив и че жените, вечните русалки, ще си припадат доживот пред него. Да, ама не. Бледа сянка е сега той на някогашния красив полугрък. Дядо му беше грък. Красив, снажен, с гъста, черна и къдрава коса, лъскаше и на сянката дори. Ама си падна по баба му и дойде тука, по нашето черноморие. Колко жени и неродени деца бяха изтекли изпод пръстите на Ставрос. А тая, а оная, така и не се ожени. Все не му достигаха. Все нещо им липсваше. Всяка следваща уж беше по-красива и по-добра от предходната. Така си изтече и живота му. Добре че от дядо му остана поне къщата. Че в постоянната си залесия по дамичките не му остана време да направи или подобри нещо след предците си. Абе, той си беше жива история, ама не ми се слушат неговите ядни въздишки. Каквото сам си го направиш и надробиш, никой друг не може да ти го забърка това. Айде, Ставрос, сполай ти и на тебе. Дано в следващия си живот си по-разумен, отколкото сега. Ще се познаеш по татуировката с котвата и голата жена, направени несръчно в казармата. Но татуировките в душата още дълго ще ти парят. Да го знаеш. И рибата не ти е виновна, не я псувай! Пусни я обратно в морето, може пък да ти изпълни желанието пак да си млад и силен.
Ммм, да не подминем и пенсионираната вече германска двойка. Сезон не минава без тях. Аз все разправям на баба да се подстриже късо и да облее косата си със синка, също като техните стари бабки, ама тя все ме чумосва, ама не ядно де, така, от обич. Те тия хора поне знаят за какво работят, вика баба ми. Ей ги, вземат си пенсията и всяко лято на море. А нашите не могат да си позволят и на град да отидат. Германците облечени в бяло, нашите старци все в черно. Германците се хванали за ръка, нашите се не поглеждат. Германците пият бира, баба ми плюе само при вида ù. А ся де, нрави разни. После морето що е уморено. Ми толкоз информация къде да я побереш. Ще я притикаш към океана, разбира се, нека той да ù бере дерта и да я складира някъде.
И току що оженилите се влюбени (щото, нали, булката забременяла), прекарващи медената си седмица тук с парите, събрани от сватбата. Булката вече е спокойна, хванала е мъжа си на въдицата и двамата се пържат сега в един и същи нагорещен от битието тиган. И младоженецът може да отпусне дупките на колана си, жена го гледа, ей, не е шега работа това. Миличките, предизвикват възхищение у околните и им стиската палци поне те да успеят в тоя труден живот. Днес младите, видиш ли, не се решават много на брак. Все тъй живеят уж на сериозни начала, ама дигат аларма при първия упрек. Старите клатят укорително глава и викат, че те някога... ехх, те някога.
Вече му съчувствам на това море. Мен ме заболя главата да слушам. Викам си, абе, това са много години истории. Че той светът е една библиотека. Четеш, пишеш, четеш, пишеш и все има още и още, и още иде. Морето е химикалът, хората са мастилото, а белите листове... белите листове са навсякъде. Бял лист може да ти бъде и един обикновен рапан. Долепиш го до ухото и слушаш. И ти става едно приятно, едно мило, усмихваш се, сякаш всичко си разбрал. Ако имаш уши – ще чуеш! Ако ли не, ще си останеш едно мастило само.
Остана ли някой неспоменат от морето? Ами, морските хора, те какво? Радват ли му се, като поскътал парички цяла година турист и дошъл тук за една седмица, ако е пестил достатъчно и упорито. Или го приемат като даденост? Радват ли се на попадналия между пръстите им пясък или го псуват ядно? Чудят ли се какъв бански да си купят, взимат ли си въобще плажно масло или си викат:”Абе, я къде живея, ще се мажа аз с мазнотии сега”. Събират ли мидички, за да ги раздадат после на роднините за спомен? Карат ли водни колелета или се смеят на акъла на плажуващите за какво си дават спестените с много лишения пари? Правят ли се на богоизбрани като си дават вид, че виждат Нептун и свитата му? Пищят ли при вида на тлъстите медузи, гнусят ли се от водораслите? Усещат ли въобще с чувствителните си, ваканционни рецептори, че е настъпил сезонът на отпуската? И те къде ходят тогава? На планина ли? Или гледат да спестят пари, за да построят поредната кооперация, за да я дават под наем на летовниците? Ами да не умувам повече, нека кажат те...
© Пепи Оджакова Всички права запазени