Мостовете на Прага - II

                                         II

    Животът ѝ потече отново в старото русло… Предишната ѝ връзка изглежда издържа на изпитанието, но тя не знаеше какви мисли и чувства таи този мъж дълбоко в себе си - оставаше си все така затворен, както преди… 

    Може би я обичаше, щом като не я напусна заради нейната изневяра… Може би просто не умееше да изразява спонтанно чувствата си… Искаше ѝ се да вярва, че е така, но не беше сигурна. Все още и тя го обичаше, макар че раздвоението ѝ не изчезна веднага, но постепенно затихваше… 

    Нямаше право да съди Владимир, защото не знаеше каква е истината и от какви съображения не я споделя с нея. А и сърцето не ѝ позволяваше… Докато бяха заедно в Поморие той нито веднъж не я огорчи, напротив - посвети ѝ се изцяло, подари ѝ всичко, което бе търсила и от което се нуждаеше нейната чувствена, романтична природа. Затова с благодарност прибра тези три дни в съкровищницата на паметта си и когато се чувстваше нещастна, ги изваждаше от там и ги преживяваше отново…  

    Но от друга страна не желаеше да живее в напразни очаквания… И спря да му пише. Влади също замълча и така кореспонденцията им замря…

    А старата ѝ връзка продължаваше да крета и да куцука…  Но тя така и не намери сили да я прекрати…  

    Докато един ден от седмата година след запознанството им той най-неочаквано ѝ съобщи, че ще се жени… Тази буря едва не я завлече на дъното… Беше по-силна и по-опустошителна от предишните две - когато се раздели с Владимир в Поморие и когато две години след това загуби майка си. Но и този път оцеля…

    Оцеля и желанието ѝ да има съпруг и деца. 

    Три месеца след смяната на политическата система в България (10. 11.1989.) дойде и дългоочакваната промяна в семейното ѝ положение, а след още една година се сбъдна и мечтата ѝ да стане майка. Но не и мечтата ѝ за щастлив брак…     

    Конфликтите със съпруга ѝ започнаха от самото начало и бяха толкова чести и разрушителни, че успяха още през първите няколко месеца да унищожат любовта ѝ към него. Изпитваше непреодолимо желание да избяга далече и само настойчивите му молби и уверения, че ще се промени, я задържаха да не го напусне, защото не искаше дъщеричката им да расте без баща. Промяна обаче така и не настъпи… Десет години след раждането на първата се роди и втората им дъщеря. Но когато първородната навърши 13 години, категорично предпочете да живеят сами, без баща ѝ… Така единствената причина да търпи този ад отпадна, бракът ѝ окончателно приключи и тя посвети живота си на своите деца.     

    Въпреки финансовите затруднения всяко лято ги водеше при любимото си море, в което и те се влюбиха от пръв поглед...

    Понякога сънуваше Владимир. В мислите ѝ все по-често се промъкваше въпросът какъв ли е сега животът му, дали е щастлив... Беше ѝ казал в Поморие, че винаги ще бъде неин приятел. Оттогава бяха изминали 21 години, но тя още си спомняше адреса му и реши да му пише. Изпрати му снимка с двете си дъщери на морския бряг и няколко кратки пояснителни изречения, защото не знаеше дали изобщо ще получи писмото ѝ… Може би адресът му вече беше друг…

    Отговорът му не закъсня. Пишеше ѝ, че помни всичко - пътешествието им до Несебър и тяхната красива морска приказка… че сега вече е женен, но нямат деца. Изпращаше ѝ снимка със сина си (вече млад мъж), за когото ѝ беше споменал в Поморие. 

    Така кореспонденцията им се възобнови, откъдето за него стана ясно,че бракът ѝ е бил неуспешен, вече е приключил и живее сама с двете си дъщери. А за нея - че той е щастлив и обича жена си (тъгува само, че нямат деца)…

    Изпълваха я смесени чувства. Искрено се радваше, че е сполучил в брака, но осъзна, че дълбоко в себе си е допускала, вероятността да е сам. Може би ако му се беше обадила след краха на седемгодишната си връзка, сега щяха да са заедно и да му е родила деца… 

    Но вече не можеше да се върне в миналото и да поправи пропуска си. По-важното беше да внимава да не му причини проблеми в съпружеските отношения. 

    Нямаше да си го прости…

Следва продължение