Поредното завъртане на ключа в стартера не донесе никакъв резултат. Двигателят упорито отказваше да запали. Кристина беше отбила на банкета. Намираше се на около пет километра от селото. Преди десетина минути беше отворила предния капак, за да огледа. Не беше забелязала нищо нередно.      

Канеше се да звънне на кмета, за да го попита дали не познава човек, който може да помогне – монтьор или собственик на „репатрак“.

Чу се боботене, което бързо набра сила. Сетне изскърцаха спирачки и до хондата спря черен мотор, чиито хромирани части блещукаха на слънцето. Възседнал го беше едър мъж с кожено яке.

Той свали каската си с небрежен жест. Беше с къдрава руса коса и широко, бледо лице. С усмивка на уста, покланяйки се като средновековен рицар, той попита:

– Мога ли да ви помогна с нещо, красива девойко?

Кристина наведе леко глава и го изгледа над слънчевите си очила. Не отговаряше, за момента само преценяваше нещо. Мъжът нямаше просташка физиономия, може би беше нахалник, претендиращ, че притежава чувство за хумор, или се мислеше за голям сваляч.

– Не съм красива девойка – измърмори Кристина и понечи да вдигне стъклото на вратата.

– О, значи само красива сте останали – ухили се той.

Кристина се постара да не се усмихне. Незнайно защо наглостта на този човек не й се струваше дразнеща, а смешна.

– Ще ви помоля да не се занимавате с моите анатомични особености.

– Разбира се. Моля да ме извините за нетактичността. Все пак, държа да посоча, че е по-добре да сте само красива, отколкото само девойка.

– Вероятно има и други гледни точки по въпроса.

– Със сигурност. Светът е пълен с идиоти. Но да оставим тази тема. Видях, че сте включили аварийните светлини, затова спрях.

– Двигателят взе да прекъсва и… накрая замъкна.

– Лоша работа! Ще позволите ли да погледна?

– Да, стига да имате самочувствието, че разбирате от коли толкова, колкото от жени.

– О, това са двете ми основни специалности.

Той слезе от мотора и се приближи до зейналия капак на хондата. Поогледа, побутна тук-там, после подвикна:

– Я пробвайте да запалите сега.

Нищо. Чуваше се само стартерът.

Мъжът продължи да ровичка. Добави:

–  Имате ли инструменти в багажника?

– Имам. Ще сляза да отворя.

– Да, добре ще е да слезете да отворите – каза той, докато надничаше покрай карбуратора.

Кристина отмести седалката назад и се измъкна сравнително чевръсто от колата. Тъкмо се беше подпряла на патериците, и мъжът я фиксира с поглед.

– О, не знаех, че имате проблеми с придвижването. Аз ще взема каквото ми трябва.

Кристина кимна.  

Той се захвана да работи. Изглеждаше напълно съсредоточен. Подпряна на предния калник, Кристина го наблюдаваше.

– Вие трябва да сте доктор Колева – каза той, вдигайки за момент глава.

– Да, същата. Как се досетихте.

– От един роднина чух, че новата лекарка е… с болни крака. Хората много говорят за вас. Интересна сте им. И са доволни, доколкото разбрах.

– Е, това е хубаво.

– Ако се пребия с мотора, непременно ще дойда при вас на преглед – каза той и примигна невинно с очи.

– Постарайте се да не се пребивате. По травматология получих лоша оценка в университета.

Той се засмя.

– Аз съм Христо. Живея в една махала наблизо. Имам гараж.

– Гараж?

– Да, ремонтирам таратайките на местните. Хобито ми е да реставрирам стари автомобили.

– Аха. 

– Сигурен съм, че сега ще запали.

– А ако не запали?

– Ще глътна ритуално тази гайка, която артиса отнякъде.

Кристина заобиколи отворената врата и седна на седалката, без да прибира краката си.

Хондата наистина запали.

– Благодаря.  

– За мен беше удоволствие.

– Позволете да платя за ремонта.

– Ще платите само ако докарате колата в гаража, за да я огледам по-обстойно.

– Че защо да я докарвам, нали работи?

– Някой е бърникал. Хубаво е да се огледа всичко. Да не би да имате врагове? Такава мила дама като вас…

Кристина се намръщи.

– Носят се разни слухове напоследък…

– Не съм сигурен, че разбирам. Все пак я докарайте. Даже още сега. Три километра са до дома ми. Ще са ми нужни ден-два.

– А как…

– Ще ви за карам до дома ви, няма проблеми.

– Само че… аз не мога да се возя на мотор.

– Досетих се. Имам и кола.

– Ех, плановете ми за деня се провалиха. Трябваше да отида в града.

– Просто предлагам, не настоявам. Хубаво ще е отсега нататък да не държите колата на улицата, а да я прибирате.

– Има един навес за кола в двора, ама портата е стара и изгнила се отваря трудно, та затова паркирам на улицата.

– Ще намерим дърводелец, няма страшно.

– Ама вие някак … съвсем небрежно ме взехте под крилото си.

– Това е подлият ми начин за прелъстяване на красиви девойки, така де… обикновени красавици.

Кристина се засмя, макар че знаеше, че не бива да се смее на подобни шеги.

Той се метна на мотора и потегли. Кристина го последва с хондата. Този Христо хем я дразнеше, хем й се струваше забавен.

Гаражът представляваше хале, изградено от ръждясали ламарини. Вътре беше просторно и имаше доста техника и инструменти.

Кристина вкара хондата и слезе. Гадно й беше, че остава, макар и временно, без кола.

– Ще ви закарам с този звяр. – Христо посочи паркираното отвън двайсетгодишно беемве.

– Добре, благодаря – отвърна Кристина.

В този момент се появи висока жена на около трийсет години. Правата й руса коса стигаше до кръста, очите й бяха теменужено сини.

– Това е доктор Колева – каза Христо.

– Приятно ми е, Невена.

– Трябва да закарам жената до дома й – обясни Христо.

– Тръгвай, аз междувременно ще направя салата.

– Невена ми е сестра – подхвърли Христо с лукава усмивка. – Казвам го не за друго, а за да не си помислите, че съм зает, уважаема доктор Колева.

– Да, да, сестра съм му, мога да представя документи, удостоверяващи въпросното твърдение.

Те се засмяха. Кристина също се засмя, за да не изглежда като глупачка в очите им.

По време на пътуването цареше мълчание. Кристина избягваше да поглежда шофиращият Христо, който сякаш бе изцяло концентриран в пътя.

Разделиха се с ръкостискане, като в последния момент Христо подхвърли:

– Пазете се, доктор Колева.