Вървях си аз по тихата улица. Пак самичка. Какво ли движение може да има в Модерно предградие? "Замъкът", наречен НГДЕК "Константин Кирил Философ", вече не е никакъв замък, а абсолютен затвор за мен и за свободолюбивия ми дух. Та думата ми беше, че си вървях самичка. Само някой окъснял класик минаваше покрай мене и изпускаше по някоя псувня заради изпуснатия автобус, туткавите пешеходци или "тортичките" на кучета, кози или магарета по улицата. А уж учим в културна гимназия... Аз пак се отплеснах. Извинете ме. Мисълта ми беше, че си вървях и си мислех за живота си. Или по-скоро за съществуването си от няма и какво. Крачех си омърлушена и тъжна по калнния път и пред очите ми беше само той - Миро. Един от малкото възпитаници на Класическата гимназия, който беше успял да ми завърти главата. Мислех си аз за него и вече почти седмица откак се разделихме, аз не мога да осъзная този неоспорим факт. Все като го видя, ми иде да му се метна на врата и да го целувам, докато ме заболят устните, а в ...