22.03.2011 г., 10:48 ч.

„Мрачен чар” Глава втора 

  Проза » Разкази
712 0 0
28 мин за четене

„Мрачен чар”

Глава втора

„Косвена жертва”

 

Обичам да бягам, рано сутрин. Затова, когато часовникът в главата ми ме събуди в шест и половина сутринта, първата ми работа бе да скоча в спортния екип и да излетя от апартамента си. От тичането, краката ми бяха заякнали. Всяка сутрин, трийсет минути бягане и двадесет дигане на гири и коремни преси. Това ме караше да се чувствам изпълнен с енергия през деня. Живея близо до морето. След три пресечки пресякох главната улица и се озовах в Морската Градина. В шест и половина сутринта е най-приятното и спокойно време. Рядко срещах по някой пенсионер, радващ се на йодните изпарения. Бягайки по крайбрежната алея, вдишвах свежия въздух, слушах крясъците на чайките и мислено се приготвях за днешния ден. Винаги и всичко може да се обърка. Но когато си добре подготвен и вярваш в крайния успех, нещата се подреждат и си идват на мястото. То е, като да построиш една къща. Имаш точен план, наясно си кое и как да се направи и действаш. Започваш да редиш тухла по тухла, ред по ред, докато завършиш това, което си започнал. В началото, само ти знаеш какво ще се получи, защото планът е твой. Но когато къщата е завършена, всички виждат крайния резултат и им става ясно какво си планирал. Така е и в живота. В момента никой не знаеше, че се формира лавина. Започва се от една малка снежна топка, хвърлена по склона. Тя се търкаля, като постепенно набира скорост и повлича след себе си все повече и повече снежна маса. Докато накрая се превърне в мощна лавина, която помита всичко по пътя си. Усмихнах се, знаейки какво предстои. Една пенсионерка, с която се разминавах, помисли, че се усмихвам на нея и ми отговори със същото. Пожелах ù приятна сутрин и се затичах обратно към апартамента. Очертаваше се един хубав ден.

Карах колата си към работа. Днес промених маршрута и минах покрай снощната кооперация. Казват, че престъпниците се връщали на местопрестъплението?! Не знам, нямах опит в тези неща. Видях, че улицата е спокойна. Няма полицейски коли, няма жълти ленти и следователи. Това е добре. Още не исках да се вдига шум. Все още не.

Пристигнах на работа, малко след осем и половина. Винаги съм пръв. Обичам да работя на спокойствие. Подредих бюрото си, пуснах компютъра и прегледах съобщенията. Пратих належащи имейли и звъннах на двама клиенти да уредя подробности по рекламите им. Пусках на принтера няколко таблици и презентации, които щяха да ми трябват и не усетих кога офисът започна да се пълни. Пълни е преувеличено. Освен колежката ми Поли, имаше още две рекламни агентки и един офис сътрудник. Шефът, собственикът на фирмата, рядко се вясваше. Той си имаше и друг бизнес и работата в офиса не беше стихията му. Мен ме устройваше тук. Работех самостоятелно, показвах добри резултати и никой не ме безпокоеше. Важни са резултатите, нали така?! Предната ми работа бе на журналист, но никой не знаеше. Автобиографията, с която започнах тук, е страхотна, но нищо в нея не бе истина. Надявах се така и да си остане. Поне за сега.

- Хей, много си се размечтал. – Поли се бе приближила тихо до мен.

- Вчера те видях с Мария.

- Къде? – Привидно спокойно попитах.

- Бяхте в твоята кола и бързахте за някъде. Двамата си гугукахте вътре и ти почти не поглеждаше пътя. Знам, че е хубава, но внимавай поне докато караш. – Поли беше симпатична дебеланка. Вечната ù усмивка и безобидни шеги, правеха офиса по-приятно място за работа.

- Отидохме на ресторант.

- Късметлийка е тя. Но знаеш, че колкото и да я харесвам, бих ù оскубала косата заради теб. – Каза през смях тя.

- Знам много добре и затова гледам да я държа по-далеко от теб. В крайна сметка, искам и двете да ви запазя само за себе си. – Отвърнах на шегата аз.

- Винаги си сладък. А като казах сладък, снощи приготвих нещо. – Тя ме поведе към кабинета си. Целият офис на фирмата представляваше един дълъг коридор с по две стаи от двете му страни. Първият кабинет от дясно беше на Поли. Следващият бе мой. Китайски мебели и столове, по един Китайски лаптоп на бюрата, общо взето това беше обстановката, в която работим.

- Вземи си и дръж салфетката отдолу. – Бе изкарала от чантата си пластмасова херметична кутия и ми подаваше някакъв сладкиш със салфетка.

- Ммм, вкусно. – избоботих с пълна уста. – Който се ожени за теб, ще е щастливец. Ела, ела. Целунах я по бузата, като оставих следа от пудра захар. Тя изчурулика щастливо и се избърса.

- Ако не си ти да се грижиш за мен, не знам кой ще е. – Прегърнах я приятелски през кръста. – На обяд имам среща с клиент. Ако шефът случайно дойде и попита за мен, кажи му. Не знам дали след това ще имам време да се върна.

- Не се безпокой. Затова са приятелите. – Намигна закачливо тя и се отправи към бюрото си. Движеше се леко, въпреки килограмите. Добро момиче. Погледнах часовника си, имах още малко време. Отидох до автомата и си взех кафе, свърших още малко работа на компютъра и излязох от офиса. Движението бе натоварено, но с малко повече газ, псуване и средни пръсти през страничното стъкло, успях да стигна до печатницата, за която бързах. Там от флашка им прехвърлих материалите за билбордовете на наш крупен клиент. След това се изстрелях към една частна радиостанция, за да продължа излъчването на едни рекламни съобщения. Десет и четиридесет и пет. Стигнах до един хранителен магазин. На касата платих за две големи книжни кесии. Вътре сложих по два хляба, отгоре по кофичка кисело мляко и връзка магданоз. Така и двете кесии изглеждаха препълнени с продукти, когато ги сложих на предната дясна седалка. Преди да запаля двигателя, поставих ръце на волана и се отпуснах. Изчистих главата си от всякакви мисли и задишах дълбоко. Погледнах ръцете си, не трепереха. След три минути извадих от жабката един пистолет „Макаров” и един заглушител. Бях ги купил от циганин наркопласьор. Предишният ми живот на журналист ме бе отвел в един тъмен свят, където създадох много контакти и познанства, които в момента спомагаха за моите планове. Имах ново име, нова лична карта и нов живот. Всичко това дължах на връзките си. Вече не бях същият човек. Външно се стараех да изглеждам същият, но отвътре бях празен откъм чувства и емоции. Случи се изведнъж… за една секунда и животът изгуби значение за мен.

Отръсках се от спомените и завих заглушителя на пистолета. Той стана доста дълъг, но с лекота се побра в едната кесия с продукти. Сложих си тъмни очила, решително завъртях ключа и потеглих. След петнадесет минути спрях в началото на една уличка с луксозни кооперации. Липите от двете страни на улицата бяха прецъфтели, но все още се усещаше приятният и неповторим аромат. Повечето сгради имаха подземни или вътрешни гаражи, затова пред тях нямаше много паркирани коли. Една спокойна и сравнително тиха уличка. Бях се слял с пейзажа и чаках търпеливо. След двадесет минути един нов, черен Мерцедес Ес триста и петдесет, мина покрай мен и спря след две сгради. По синкавите стъкла може да се предполага, че е брониран. Веднага излязох от колата и взех двете кесии. Запътих се към мерцедеса, от който вече излизаше лъскава блондинка на средна възраст. Красива жена с високомерни и обиграни маниери на мутреса не от вчера. Беше с черен на ситни раета официален панталон със сако от същата материя и кремава ризка, допълваща семплия, но не евтин стил.  Вече отваряше външната врата на кооперацията, когато моя милост запъхтян я настигна и каза на пресекулки:

- Моля ви, задръжте вратата. – Тя се поколеба, но аз не ù оставих време да мисли, а се шмугнах във входа.

- Кой сте вие? – Изстреля тя зад гърба ми.

- На третия етаж съм от една седмица. Запознахме се с Петър онзи ден и пихме по едно. – Петър бе нейният любовник и неформален съдружник, при който отиваше в момента. Правеше го от близо две години, почти всеки ден. Той притежаваше две нощни заведения в града и една дискотека с хотел в известен Черноморски курорт. Заради нощния живот Петър ставаше по обяд.

Обяснението ми явно я успокои, защото затвори вратата след себе си и мина покрай мен. Стана много бързо и не можах да реагирам.

- Петър не пие, говедо. – Кресна тя и заби добре оформеното си коляно в слабините ми.

- Ох, мамка му. - Изстенах аз, изтървах кесиите и се превих от болка. С периферното си зрение съзрях, че бърка в малката си чантичка. Не можех да позволя това и скочих напред. С лявата си ръка хванах нейната, тъкмо когато вадеше малък дамски пистолет, а с дясната си и нанесох удар в челюстта. Ударът не беше много силен, но чух как изхрущяха керамичните ù фасети. Изтръгнах пистолета и го прибрах в джоба си.

- Вземи кесиите от пода и си затваряй устата, кучко. - Изсъсках в ухото ù. Тя преглътна кръвта в устата си и се наведе да събира продуктите. Аз клекнах с нея и взех полу подалия се пистолет от едната кесия. Двамата влязохме в асансьора и се качихме на четвъртия последен етаж. Бутнах вратата с гръб и огледах коридора. Нямаше никой. Излязохме и внимателно затворих.

- Извади ключовете. – Тя се опита да възрази, но изражението на лицето ми я спря. Бръкна в чантичката си и в ръцете ù блеснаха ключове. – Добре. Ако правиш каквото ти казвам, всичко ще мине без проблеми. – В двата края на стълбищната площадка имаше две врати. И двете водеха до мансарди. Тази отляво беше на нашия човек. Тя отвори вратата и влязохме в дълъг и широк коридор. Високите ù токчета тракаха по теракота, а моите мокасини не издаваха и звук.

- Рени, ти ли си? - Разнесе се мъжки глас от едната стая. Кимнах с глава да му отговори.

- Аз съм, мило. - Гласът ù прозвуча малко дрезгаво. Още се чудих дали не е заподозрял нещо, когато една врата се отвори и в коридора се появи едно чудовище по слипове.  Да, да, чудовище, високо поне метър и деветдесет и около сто и десет килограма мускули. Под бръснатата му глава имаше два пръста чело и прегърбен месест нос, оформен така заради многократните счупвания. Очите му леко се разшириха, когато ме видя.

- Кой си ти, мамка му. Изръмжа чудовището и тръгна към нас.

- Стой на място. – Насочих пистолета към него. Той погледна дулото и замръзна на три-четири метра. – Изпълнявайте каквото ви казвам и всички ще бъдем щастливи накрая. Давайте към хола. – Горилата влезе през следващата врата по коридора, а след него и ние. Така нареченият хол беше по-голям от апартамента, в който живея, ако броим и част от градинката пред блока ми. Имаше онзи модернистичен и строг стил с лек привкус на чалга. Подът от мрамор или гранитогрес както там му казват, бели стени и скрито осветление по тавана от гипсокартон. По стените, тук-там имаше плакати на фолк певици, а на полицата върху камината имаше някакви спортни награди от детството на мутрата до ден-днешен. До камината, голям телевизор заемаше не малка част от стената, а до него масивни тонколони и стелажи с дискове на фолк певици, довършваха пейзажа.

- Седни на дивана. – Наредих на голямото момче. Той с леко колебание седна с превити крака на ръба. Мускулите му бяха напрегнати и готови за светкавична реакция. С малките си свински очички не ме изпускаше от поглед.

- Отпусни се и не прави глупости, защото куклата ще го отнесе. – Не се шегувах и той го разбра. Настаних блондинката на фотьойла и седнах на облегалката до нея. С лявата си ръка я прегърнах през раменете, а с дясната, в която стисках пистолета, сочех към Голиат. Между нас с него имаше малка дървена масичка, която изглеждаше на детска играчка пред масивните му крака.

- Сега, момичета и момчета, ще изиграем една игра. Задавам въпроси на момчето и при грешен отговор го отнася момичето. Разбрахте ли правилата на играта?

- Майната ти, малоумно копеле. Мъртъв си! Разбра ли, нещастник?! – Слюнка хвърчеше от устата му. С всяка следваща дума се палеше и навиваше все повече.

- Понеже ти е за първи път, последствия за момичето няма да има. При следваща неправилна реакция от твоя страна, ще стрелям в капачките на коленете ù. Девет милиметровите куршуми правят чудеса с хрущялите и ставите. Не съм виждал на живо, но съм разглеждал доста фотографии от место престъпления. – Усетих лек интерес в очите му. – Задавам първия и основен въпрос. Кой сглоби бомбата?

- Какво, по дяв... нее, ти ли си копеле?! - Очите му се разшириха невярващо. Чак мутресата си извъртя красивата шия да ме погледне. Въпреки корекциите на носа и скулите, въпреки късата коса и липса на брадичка, те ме познаха. Журналистът, който им размъти водата и който се опитаха да очистят, беше пред тях. Преди време бях разследващ журналист в местен вестник. Попаднах на несъответствие на данъчна декларация и поисках да взема интервю от счетоводителя на фирмата с укрити доходи. Беше мазен и самодоволен глупак, който в момента лежи и се вмирисва в хола си. Тогава ме изгони от кабинета и нареди да не ме пускат в офис сградата на фирмата. След това, две вечери подред, получавах заплахи по телефона. Това, вместо да ме уплаши и откаже, се оказа стимул за по-нататъшно разследване от моя страна. Разрових се в делата на фирмата, на която собственик бе великанът пред мен и нещата се размирисаха. Главният ми редактор забрани всякакво разследване на тази фирма. Думите му бяха: - Фирмите на Петър Трифонов са табу за нас. Разбра ли?! Никакви разследвания, никакви въпроси! Край! – Освен, че беше ядосан, в очите му видях и сянка на страх. Беше като животинче, което по невнимание е събудило лъва. Сега, когато се връщам назад, бих искал да се бях отказал. Да се примеря и да продължа живота си, но не стана така. Бях прекалено амбициозен и упорит. Зарових се още по-надълбоко и открих връзка между хотела и заведенията на Петър с модната агенция на куклата до мен. На пръв поглед, нищо общо, но ако откриеш свързващото звено, всичко става ясно като светъл ден. Петьо, нашият левент, се занимаваше, освен с другото и с проституция. Неговите така наречени: „Елитни проститутки”, обслужваха политици, полицаи, съдии, прокурори и мутри. Научавайки това, разбрах страха в очите на шефа ми. Бях стигнал до най-дълбокото, там, където плуват големите риби, и цаци като нас ги хапват на закуска. Но това не ме уплаши и продължих напред. Исках да взривя блатото им и да изплуват с коремите нагоре. Продължих, още по-усърдно да ровя. Ходих при приятели в полицията, при колеги от други медии и къде ли не сред джебчии и наркомани. Информацията, която получавах, беше оскъдна, но парче по парче сглобявах мозайката и картината придобиваше  завършен вид. Тогава и попаднах и на връзката с Рени. Тя имаше модна агенция, през която се изпираха част от парите. Притежаваше лицензи за всякакви „Мис” и беше най-голямата в този бизнес. Подпомагана финансово и силово от Петър, тя му се отплащаше, като му доставеше красиви модели, за да попълва редиците си от елитни проститутки. Каква беше схемата? Момичето отива в модната агенция, подтиквана от приятелки или от случаен доброжелател. Там я разпитват на колко години е, откъде е кои са родителите и, има ли си приятел и куп още въпроси. Правят ù се снимки и се взима телефонният ù номер. В последствие се определя пробно ревю и там сред другите е и Петър или негов човек, който след като се е запознал с биографиите на момичетата, си избира и бъдещите жертви. Обажда се на избраната петнадесет минути след ревюто и предлага работа като добре платена компаньонка. Някои момичета отказват, но други приемат. Естествено, обаждането няма нищо общо с модната агенция. Момичето няма как да направи връзката между двете, въпреки че дълго се чуди откъде ù знаят телефонния номер. Така бизнесът на Петър и Рени процъфтяваше, докато един амбициозен и самонадеян журналист не се разрови в добре подредената им градинка.

- Питам за последен път, кой сглоби бомбата?– Следващите събития се случиха много бързо. Те бяха породени от това, че цялото ми внимание беше насочено към планината от мускули и за втори път подцених жената. Лявата ù ръка се стрелна към мен и ме зашлеви през устата, а с дясната се опита да ми вземе пистолета. Кучката беше много бърза и жилава. Опита се да ми издере лицето и дърпайки се назад, за да го избегна, изгубих равновесие и паднах назад на плочките. В последния момент я хванах за рамото и я повлякох с мен на земята. – Оох. – Успях да изстена, когато задните ù части се стовариха върху слабините ми. При други обстоятелства, бих се радвал някоя привлекателна жена да седне там, но сега усетих само остра болка. Тя махаше с ръце към мен като вятърна мелница. В очите ù виждах змийски блясък. Едва успявах да избегна ноктите ù, когато видях раздвижване вляво. Великанът се надигаше от дивана. В дясната си ръка все още стисках пистолета и го насочих към него. Той с колебание седна отново. Беше като акула, усетила кръв. Все някога щеше да ме докопа и мръсната му усмивчица показваше, че го знае прекрасно. Точно тогава получих още един удар по носа и от болката очите ми се насълзиха. Насочих пистолета към нея и натиснах спусъка. Девет милиметровият куршум проникна в гушата ù като нагорещен нож в масло, разби челюстта и пръсна кост и зъби на малки парченца, които се забиха в нежната кожа на бузите, а един зъб почти излезе навън. Куршумът продължи пътя си, прониквайки в черепа. Там поради голямата си скорост и вече поизместен център на тежестта, направи мозъка на пихтия и излезе през голяма дупка на тила, пръскайки малки костици, кръв и мозък в розова мъгла. Част от кръвта оплиска лицето на великана. Гледайки към трупа на любовницата си, очите му се разшириха. От устата му излезе дълъг и протяжен вой. Скочи на крака и аз докато се освободя от тялото върху мен, със силен шут изби пистолета от ръката ми. Наведе се над мен и ме грабна с големите си ръце. Вдигна ме като вейка и ме запокити към стената с телевизора. Звукът на счупената плазма се смеси с изпукването на гръбнака ми. Сякаш електрически ток мина през цялото ми тяло. Още не бях дигнал глава, когато получих силен ритник в корема, а после и в ребрата. Искаше ми се да изкрещя, но нямах въздух. Устата ми бе отворена, но не излизаше звук.

- Ще умреш, копеле. – Изкрещя разяреното животно, в което се бе превърнал той. В този момент му повярвах. Знаех, че нямам шанс пред планината от мускули, но и не исках да се предавам без бой. Опитах се да стана, но той ме грабна отново и ме замята през стаята, като парцалена кукла. Ударите, които получавах, бяха силни дори и за тежка категория. Усещах, че всеки момент, ще изгубя съзнание. Болката се притъпи, главата ми бучеше и започнах да виждам всичко на забавен каданс. Тогава той направи първата си грешка.

- Предният път се спаси, но сега ще те убия като куче, мръснико. Вече няма да ми се измъкнеш и ще те смачкам като хлебарка. – Каза той и сви дясната си ръка в юмрук за по-убедително. Приличаше ми на актьор от треторазреден филм екшън. Вървейки из стаята и перчейки се, той ми даде безценни секунди, от които имах нужда, за да се възстановя поне малко. Главата ми се избистри и усетих малък прилив на сили. Не смеех да мръдна, а само изчаквах подходящ момент. Не си правех илюзии, че ще успея, но и не се предавах вътрешно.

- Искаш да знаеш кой сглоби бомбата?! – Беше се надвесил над мен и ме гледаше самодоволно – Антонов, оня от сервиза, я сглоби  и аз я сложих в колата ти. Стана ли ти по-добре, копеле мръсно?! – Той дигна десния си крак над мен, сякаш наистина ще смачка хлебарка. Театралничеше и задържа крака си повече от обичайното. Това беше втората му, при това фатална грешка. Не чаках следваща покана. Бях свил краката си и сега като вложих цялата сила, която имах, изстрелях десния си крак напред. Ударих го отстрани на прасеца. Рязък удар, както при чупене на суха цепеница, подпряна на стена. Звукът и резултатът бяха същите. Пищялите се строшиха със зловещ звук. Костите, неравномерно счупени и заострени, разрязаха мускули, вени и сухожилия, излизайки през кожата. Рукна фонтан от кръв и Трифонов се строполи на земята като прекършена талпа. Кракът му висеше настрани, крепящ се само на малко сухожилия и кожа.

- Благодаря за информацията за Антонов. Предполагах, че е той, но не бях сигурен. – Изправих се с мъка. Все още ми се виеше свят и ми идваше да повърна. Дотътрих се до фотьойла, заобикаляйки трупа на жената. Седнах и погледнах към него. Голямото момче седеше на земята и гледаше с разширени, невярващи очи крака си. Беше в шок и с пребледняло лице заради загубата на кръв.

Щеше да умре скоро, ако не му помогнех, а аз едва ли щях да го направя. В крайна сметка не бях доктор.

- Ще пукнеш, копеле. - Изсъска с последни сили той.

- Само след теб. – Станах и се огледах. Намерих една кърпа и се захванах да чистя навсякъде, където се бях докосвал. Чистех методично, без да поглеждам към парченцата мозък по дивана и масичката. По теракота се образуваше голяма локва кръв, а великанът седеше в нея с наведена на гърдите си глава. Бе умрял тихо, на една крачка до бизнес партньорката си. Ако питате мен, лека смърт и за двамата. Огледах се за последно, после взех ключовете за мерцедеса и напуснах апартамента.

Димитър Антонов имаше автосервиз на околовръстното и развиваше своя бизнес, разчитайки на съмнителни отрепки и мутри, които търсеха дискретност и сигурен човек да се грижи за колите им. Знам тези неща, защото ми е попадал като персонаж, докато съм си подготвял статиите за подземния живот в града, но това че е и специалист по бомби, чувах за първи път. Нямах причина да не вярвам на Трифонов. Имах дарбата или по-скоро опита, да познавам, когато някой ме лъже. А голямото момче,  повярвайте ми, не лъжеше.

Мерцедесът возеше меко, все едно си на пухени възглавници, а не като Френските боклуци. Не усетих кога пристигнах на мястото. От едната страна на пътя имаше поляна, а по-нататък панелни жилищни блокове, от другата имаше, бензиностанция и куп автосервизи. Най-добре изглеждащият на външен вид бе на Антонов. Алуминиева дограма, големи витражи и голяма тента, под която имаше барче с три маси за чакащи клиенти. Свих на една пресечка към блоковете, там направих обратен и паркирах. Имаше много камери на бензиностанцията и на всеки от сервизите, затова гледах да съм по-далеко. За съжаление, колата, с която бях, се набиваше на очи и някакъв тип с тъмни очила в нея, стоящ там с часове, меко казано будеше съмнение. Излязох, купих си вестник от една лавка и се настаних в едно кафене не далеко. Имах видимост към сервиза и можех да постоя няколко часа, без проблеми. Поръчах си кафе и кола. Четях вестника и хвърлях по едно око към сервиза. На два пъти мярнах Антонов, когато излизаше да пие по едно кафе под тентата с клиенти. Бе мъж на около петдесет с обръсната глава, месест врат и едро затлъстяло тяло. Ако човек го погледне отблизо, би му направило впечатление малките му воднисти очички, които шареха непрекъснато и проучваха обстановката. С една дума, противен тип. Бях се изпаружил на стола под чадър на Кока Кола и изглеждах като някой безделник, пиещ кафето си. По едно време пред сервиза спря полицейска патрулка и отвътре излезе униформен, тежащ поне сто и четиридесет кила. Свали кепето си и темето му лъсна на юлското слънце като презрял пъпеш на бостан. Той директно се запъти към Антонов и двамата се поздравиха като първи приятели. Ченгето седна при него, поздрави се и с другите двама на масата и заговори оживено. После всички се засмяха и продължиха разговора си. Лошото бе при нас, че част от полицаите дори и не криеха връзките си с мафията. Бяха нагли, арогантни и продажни. По този начин скапваха името на полицията пред обществото. Те задушаваха и потискаха останалата част от честни ченгета, които в един момент се обезверяваха и напускаха. Системата беше проядена от корупция, като се започне от върха и се стигне до дъното на държавната администрация. Това са факти, които ги знае цялото общество, но никой не взима мерки. И когато някой журналист се разрови в гнездото с оси, той бива смачкван от системата или дори убит от нея.

- Питам, искате ли още едно кафе?

- Какво? – Бях се отплеснал в мислите си и сервитьорката бе дошла до мен, без да я усетя.

- Ще поръчате ли още нещо? – Явно вече подразнена попита тя.

- Да, още едно кафе и да платя. – Момичето се затътри към бара. Беше някъде на двадесет, с добро телосложение, правилни черти на лицето, но и с онова изражение на лицето на отегченост и досада, което имаха повечето млади на нейната възраст. Усмихнах се, защото си спомних, че на нейните години и аз си мислех, че светът се върти само около мен и няма нещо, което да ме изненада.

Не усетих кога стана два и половина следобед. Нямаше чакащи клиенти и Антонов се бе прибрал вътре. Трафикът по улицата бе намалял и жегата увеличила. Точно плащах кафето, когато той излезе от сервиза и се качи в едно прашено Рено. Оставих си кафето и веднага се качих в колата. Движехме се в посока извън града. Трафикът беше слаб и затова внимавах да съм над сто метра зад него. Този път нямах план, нямах подготовка, действах на момента. Движехме се на юг, минахме през моста над канала и продължихме към крайните квартали. Накрая излязохме извън града и навлязохме във вилна зона. Пътят се издигаше и лъкатушеше покрай обработваеми парцели, малки вили и новопостроени мотели.  Пред един такъв триетажен мотел той спря, излезе от колата и бе посрещнат от тъмнокоса стройна, добре облечена жена, която го целуна дискретно, огледа се и го въведе в мотела. Аз подминах и малко по-нагоре обърнах и спрях така, че да го последвам, когато тръгне обратно към града. Не знаех коя е жената, явно му бе любовница и напълно възможно и собственичка на мотела. не знаех също и колко време щеше да им отнеме секса или каквото там правеха. Слънцето напичаше жестоко и затова бях надул климатика. След мелето с великана, всяка една част на тялото ме болеше. Ребрата ми бяха натъртени, коремните мускули и бъбреците ме боляха, а лявата ми ръка бе изтръпнала. Важното е, че аз бях жив, а той не.

В три и половина, той излезе сам от мотела, метна се в колата и запраши към града. Залепих се за него и постепенно скъсих дистанцията. В този момент нямаше никой на шосето. Дадох газ и изравних предната си броня със задницата му отляво. Рязко извъртях волана и направих така наречената „Рибя опашка„. Френската му кола, поднесе и се запремята като детска играчка. Предният му капак се отвори и нагъна като хармоника при контакта си с асфалта. Предното стъкло и двете странични се пръснаха и посипаха като сол на пътя. След няколко превъртания автомобилът се тръшна на тавана си и сред рой от искри, подмина бордюра и се вряза в едни храсти. Спрях отпред и се затичах към него, като съвестен гражданин, който иска да помогне. Лесно се проврях до предната врата и коленичих до шофьора. Явно е карал без колан, цялото му лице бе станало на пихтия от сблъсъка с допълнително сложения, метален волан.  Беше в съзнание и очите му се извъртяха към мен с надежда и молба. С лявата си ръка хванах кървавата му брадичка, а дясната поставих отзад на тила му.

- Спомняш ли си последната бомба, която сглоби?! Погледни ме добре, мръснико. – Изсъсках в лицето му. Започна да мисли, в очите му се появи спомен, заменен от учудване и ужас. Те се разшириха и от гърлото му започнаха да излизат мехурчета кръв. Опитваше се да каже нещо, но аз не бях добър слушател. Рязко натиснах дясната си ръка напред, а лявата издърпах назад. Шийните прешлени изхрущяха и гръбначният мозък се прекъсна. – Ще се срещнем в ада, боклук.

Излязох на пътя и се огледах. Отдолу и отгоре се задаваха коли, затова скочих в мерцедеса и с мръсна газ подкарах към града. Минах моста и се отправих към циганската махала. Там на една улица паркирах, набързо изтрих местата, където съм се допирал, взех пистолета и оставих ключовете на таблото. Бързо напуснах района, като хвърлих добре почистения пистолет в един казан за боклук. След няколко пресечки хванах едно такси. Намерих колата си, където я оставих. Хората вече се прибираха от работа и ставаше доста оживено. Вече не миришеше на липа, а въздухът бе пропит от изгорели газове. Нямах повече работа тук. Отлепих от бордюра и се отправих към къщи. Апартаментът, който бях наел, наричах по навик свой дом, но не беше такъв. Животът на човек можеше да се преобърне за миг и да заличи всичко, което е обичал. Можеше да заличи всичко материално, но не и това, което остава в ума и сърцето.

Прибрах се и сложих банските, върху тях едни гащета, нахлузих и една тениска, грабнах хавлията и излетях навън. За няма и десет минути бях на плажа. В късния следобед нямаше толкова много хора както по обяд и беше по-спокойно. Хвърлих се във водата и заплувах навътре. Плувах, плувах и ми идваше да крещя. С всеки замах губех сили. Сълзите ми се смесваха с морската вода. Тялото ми трепереше, освобождавайки се от насъбралото напрежение. Чак сега ме връхлетя ужасът на случващото се. Картини и образи минаваха през очите ми. Имах чувството, че плувам в кръв. Въпреки умората, замахвах още по-силно, надявайки се, че ще избягам от всичко това. Когато напълно се изтощих, легнах по гръб. Гледах към синьото небе и видях две чайки, реещи се на високо. Напомниха ми на някого и мъката ми стана по-голяма. Обърнах се и заплувах към брега. Подсуших се и навлякох дрехите си, метнах хавлията на рамо и заскитах из морските алеи, без посока и път. Не знам колко време е минало, но слънцето залязваше и заливаше дърветата с мека червена светлина. Прибрах се и влязох под душа. В началото пуснах само студена вода. Тялото ми настръхна и затрепери. След това пуснах и топлата. Стоях под душа и се опитвах да си възвърна самоконтрола. Не мислих за нищо, а само слушах плискането на водата от душа. Точно тогава на входната врата се позвъни. Излязох от банята и метнах хавлията през кръста. Погледнах през шпионката и опрях челото си на вратата. Отвън беше Мария. Постоях така за миг и отворих бавно вратата. На лицето ми имаше смутена усмивка, а на нейното лъчезарна и открита.

- Видях, че свети и реших да ти дойда на гости. – Каза дяволито тя и показа в едната си ръка стек бири. В очите ù заискриха дяволски пламъчета, когато видя, че съм само по хавлия.

- Откъде разбра къде живея. – Попитах аз и с мъка преглътнах. Странно, но устата ми бе пресъхнала.

- Колежката ти Поля, явно много те обича, щом веднага ми даде адреса ти.

- Утре ще се разправям с Поля, а сега влизай, че да отида да се облека. – Казах през смях и направих място да мине. Тя запристъпи напред. Точно когато се разминавахме, погледите ни се срещнаха.

- Недей се облича. – Прошепна тя и впи устни в моите. Притиснах я силно и я вдигнах от земята. Тръшнах вратата с крак и я понесох към спалнята. Не стигнахме до там. Тя пусна бирите и с един замах махна хавлията от кръста ми. Като не отлепях устни от нея, трескаво започнах да разкопчавам блузката ù. Тя смъкна полата си и изхлузи бикините и обувките. Дигна краката си и ги уви около кръста ми. Цялото ми тяло трепереше от възбуда. Подпрях я на стената в коридора и проникнах в нея. В началото нежно, но после по-силно и с резки тласъци. Тя застена тихо някак си свенливо. Очите ù бяха затворени, а устните ù търсеха непрекъснато моите. Двамата изпаднахме в транс. Гърбът ù се извиваше като на котка. При всеки тласък тя стенеше и отмяташе глава назад. Телата ни се търкаха едно в друго, лъщящи от пот. Притискахме се силно и болезнено, но от това само страстта ставаше по-голяма. Няма думи, които да опишат мига, в който свършихме и двамата. Телата ни потрепваха, впити едно в друго. Потта капеше от нас и ние бяхме като животни, изпаднали в див екстаз и върховно удоволствие, наслаждавайки се на всеки миг от този акт.

После пихме бира в спалнята и го направихме отново.

- Имаш ли нещо против да остана с теб тази вечер? – Попита тя, докато се излежавахме един до друг и дишахме учестено от поредния любовен рунд.

- Разбира се, че не. – Погледнах в дълбоките ù сини очи и я погалих по главата. Палави руси кичурчета падаха по челото ù, и тя грациозно ги отмяташе с ръка.

- Но да се разберем от сега, няма да ти правя закуска. – Изкикоти се тя и се гушна в мен.

- Няма проблем. Аз не закусвам. – Усмихнах ù се аз. Гушнах я и двамата се загледахме в тавана, легнали един до друг. Говорехме си още малко за работата, за нас двамата, докато накрая тя заспа. Измъкнах ръката си изпод нея, като внимавах да не я събудя. Лежах до нея и гледах лицето ù. Приличаше на ангел. Лицето ù беше красиво като на бебе. Кожата ù бе бяла и приличаше на порцелан, облян от лунна светлина. Стана ми мъчно за нея. Страданието, което щях да ù причиня, бе непростимо. Изпитах колебание и срам. Щях ли да предам любовта на едно момиче, за да изпълня черния си план?! Можех ли да стигна толкова ниско?! Погледнах нагоре към тавана и очите ми запариха от напиращите сълзи. Точно тогава се сетих за двете чайки, реещи се високо над морето. Нещо започна да се надига в мен. Спомени ме връхлетяха като ураган, който помете самосъжалението ми и угризенията на съвестта. Очите ми пресъхнаха и върнаха предишния си мрачен блясък. Не можех да се предам, не и по средата на пътя. Не можех да предам най-близките си и да изневеря на чувствата си към тях. Погледнах отново към Мария. Тя дишаше равномерно и дълбоко. Нямаше друг начин. Тя щеше да бъде косвена жертва. Не можех да го променя. Обърнах се на другата страна и заспах. И отново сънувах същия сън.

 

- Край на втора глава -

 

© Огнян Пеев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??