'Мърсотия под ноктите'' глава 3-5

ГЛАВА III. ПЪРВИТЕ КИНТИ

 

Сделката беше насрочена за 13:00, но екипът се събра още в десет.

 

Ро пристигна първи. Той винаги идваше пръв — не защото беше точен, просто трябваше да провери лично дали всичко е както трябва. Провери тунела — пропълзя сам, в тишина, с малкото си фенерче и пистолет на ластик, скрит зад гърба.

 

След него дойде Ва. Изрита вратата, нахлупила качулката си, и веднага започна да търка склада отвътре — за да не се изпоти прозорецът. В ръкава — нож. Под езика — таблетка за екстрени случаи, ако стане напечено.

 

— Къде е Жреца? — попита тя.

— Каза, че вече се вижда с куриера — отговори Ро, присвивайки очи. — Проверява кой точно идва.

— Дано да не са пак онези боклуци от юга — изсумтя Ва. — Помниш ли онзи с брадичката, дето се опита да свали цената? Тогава едва не му отрязах сливиците.

 

Ро се усмихна, но не напълно. Беше напрегнат. Всички бяха.

 

Днес беше денят на истинската сделка.

Не раница с две пакетчета.

 

Не доза в тоалетната.

Днес — чувал.

 

Цял чувал. Пет кила кристали, готвени от Ду-Фу три дни поред. Той спеше до масата. Ядеше от консерви. Пиеше от бутилка.

 

Но каза:

— Тази партида е злато, копеле. Истинска. Никоя мишка няма да каже, че е боклук.

 

Мори седеше в стаята си.

 

Пред него — три екрана.

 

Първият следеше каналите.

 

Вторият — кодираше гласа.

 

Третият — проследяваше маршрутите на клиента.

Цялата операция беше в главата му и на екрана.

 

Той контролираше връзката. Ако тя падне — всичко отива по дяволите.

Не ядеше. Не пиеше. Дори почти не мигаше.

 

Само гледаше.

На челото му — капка пот.

 

Под мишницата — резервна батерия за всеки случай.

 

До него — тефтер, в който бе записал маршрутите, ако се наложеше рязко да бяга.

— ...чуй ме... — Ва се включи по канала. Гласът ѝ изкривен, като от филм. — Мори, чуваш ли ме?

 

— Говори — глухо отговори той.

 

— Има кола пред портала. Черна. Не подава сигнал, но стои вече минута. Ние не мърдаме. Жрецът тръгва натам.

 

— Виждам я. Каналът е чист. Няма куки.

 

— Сам ли е?

 

— Засега — да.

 

Ва кимна на Ро.

 

Той извади пистолета и го затъкна зад колана си.

 

— Всичко започна, мамка му...

В чувала беше стоката. Опакована тройно. Тежеше като дете.

 

Жрецът — с коженото си яке и с лице на покерджия — излезе пръв. Той знаеше какво да каже. Винаги знаеше.

— Парола — каза той на клиента.

 

— Луната е пълна.

 

— Отговор?

 

— Вълците не вият. Спят.

 

Кимване.

 

Куфарче.

 

Отваряне.

 

Пари.

Ро не успя да сдържи учудването си — вдигна вежди.

 

Толкова пари не беше виждал никога.

Истински.

 

Хрущящи.

 

С мирис на печатница и адреналин.

В този момент Мори изтри IP-то на клиента. Изчисти маршрута. Смени записа.

 

— Готово — каза той в микрофона. — Чисто е. Сделката приключи.

 

После седяха в изоставена къща.

 

Никой не говореше. Просто зяпаха парите.

 

— Наистина... го направихме ли? — изпъшка Ва.

 

— Не „ние“. — Мори огледа всички. — Сега ние сме това.

 

— Кое това? — попита Ро.

 

— Делото. Системата. Лайното. Бизнесът. Наречи го както искаш. Просто назад вече няма.

 

Никога.

 

Всички млъкнаха.

 

Защото той беше прав.

 

Този ден те не просто изкараха пари.

 

Те отидоха твърде далеч.

 

ГЛАВА IV. ПАРИ ИМА — СПОКОЙСТВИЕ НЕ

 

 

Къщата, в която се скриха след сделката, беше стара.

 

Влажна.

 

С лющещи се стени.

 

Преди тук живееха хора. Кои — вече никой не помнеше. Сега това беше временната им „база“. Подът беше пропаднал на места, прозорците — облепени с черен найлон, на земята — матраци и пластмасови чашки.

 

На масата стоеше чантата.

 

Вътре — пари.

 

Не десет, не двадесет.

 

Повече, отколкото бяха виждали през живота си заедно.

 

— Мамка му — каза Ро, броейки за трети път една от пачките. — Тук наистина има сто бона.

 

Не гривни. Не рубли.

 

Сто бона.

 

— Ще си купя онези слушалки, разбираш ли? Белите. За петнайсет бона — Ва седеше на пода, въртеше дъвка в пръстите си и гледаше тавана. — После телефон. И нормални маратонки. А после ще се махна оттук. Просто ще стана — и ще си тръгна. Точно както съм.

 

 

— Къде? — попита Ду-Фу от ъгъла, избърсвайки потта от челото си. — Тук дори страната ни няма име, копеле. Тук не просто да избягаш — дори от квартала да излезеш те е страх.

 

 

— Дреме ми. Аз ще се махна.

 

 

— Всички казват така — промърмори Жреца. Стоеше до прозореца и пушеше. — А после засядат. Или с куршум в ребрата, или в затвора, или умират от собствената си гадост. И край. Нито за теб, нито за мен, нито за никого. Само пустота.

 

 

Настана тишина.

 

От съседната къща жена крещеше.

 

Някой затръшна врата.

 

Някъде далеч мина линейка.

 

— А ти, Мори? — внезапно попита Ва. — Ти какво ще правиш с парите?

 

 

Мори не отговори веднага.

 

Седеше до стената, до раницата си. На коленете му — онзи същият лаптоп. Той не го изключваше никога. Дори сега. Гледаше картата на достъпа. Няколко IP-та. Едното — странно. Но засега неактивно. Мълчеше.

 

— Какво ти е, — повтори Ва, — не искаш ли поне веднъж да си купиш нещо? Или наистина си шибан робот?

 

 

Той вдигна поглед. Очите му — уморени, тъмни.

 

— Ще купя врата.

 

— ...какво?

 

 

— Врата. Желязна. С нормална ключалка. Така че… никой да не влиза.

 

Пауза. Изпи остатъка вода от чашата.

 

— А после — парола за всичко. За майка ми. За улицата. За себе си. За да не може изобщо никой да влезе.

 

Никой не се засмя.

 

Дори Ва.

 

Защото всички разбираха, че това не е шега. Това беше болка.

 

— Ебаси — тихо изпъшка Ро. — Толкова сме млади, а вече сме мъртви, копеле.

 

 

По-късно разделиха парите.

 

Всеки — равно. Никой не спореше. Никой не крадеше. Те си вярваха, защото знаеха:

 

ако някой се счупи — ще срине всички.

 

Ва взе своята част и я пъхна в спортна чанта.

 

Ро преброи още веднъж — „за всеки случай“.

 

Ду-Фу мълчаливо разпредели парите в пет буркана, които беше подготвил предварително. Беше странен, но точен.

 

Жрецът не каза нищо. Само кимна.

 

Мори — сложи своя дял в метален куфар, на който нямаше нито дръжка, нито надпис. Просто метал. Затвори го. Постави го до себе си.

 

И едва тогава стана.

 

Излезе на стълбището.

 

Огледа се. И разбра:

 

Пари има.

 

Но тишината — по-дълбока отпреди.

 

Не му стана по-леко. Стана само по-тихо.

 

Защото вече не бяха просто хлапета.

 

Те бяха зъбни колела.

 

Във верига, в която една грешка означава или земя, или криминална хроника.

 

ГЛАВА V. ПУКНАТИНИ

 

Три дни след сделката стана ясно:

 

парите не са спасение. Те са лакмус.

Отначало всичко беше наред.

 

Някой си купи нещо. Друг просто гледаше пачките като нов бог.

Ро започна да изчезва през нощите.

 

Казваше, че търси ново място за „скривалище“. Но Ва знаеше, че просто се напива. С кого — никой не знаеше. Прибираше се със синина под окото, вонеше на цигари и пот, седеше мълчаливо.

— Как си? — попита го тя веднъж.

 

Той сви рамене.

 

— Какво как? Супер. Имам пари, нови дрехи, маратонките ми не са скъсани. Всичко е точно. Само че да живееш все още е някак... на майната си.

Ду-Фу изобщо спря да им говори. Затвори се в мазето си. Казваше:

 

— Имам нова формула. Ако стане — ще удвоим печалбата.

 

Никой не проверяваше. Никой не го закачаше.

 

Понякога излизаше на дневна светлина — целият на петна, със стъклени очи. Миришеше на болница. Но всички мълчаха. Защото той беше нужен. Докато готви — значи е жив.

Жреца стана... странен.

 

Твърде често се обаждаше. Задаваше твърде много въпроси.

 

— Говори ли с оня?

 

— А с другия?

 

— Ва, можеш ли да идеш, да провериш, да подпишеш, да вземеш?

Тя избухна:

 

— Какво съм аз, куриер ли, мамка му? Или вече сме в офис и носим костюми с вратовръзки?

 

Жреца само въздъхна.

 

— Просто не искам всичко да се разпадне.

— Тогава не натискай, а?

 

Той не каза нищо.

 

Излезе. Но в очите му имаше нещо… счупено.

Мори не участваше в това.

 

Той само седеше. Работеше. Гледаше.

 

На екрана — схема, тунел, канал. Всичко както винаги.

 

Само в главата — сякаш пясък.

Не беше спал нормално вече пет нощи.

 

Тялото му бръмчеше.

 

Все по-често в главата му изскачаше мисълта:

 

„За какво живееш, мамка му?“

Опитваше се да не мисли.

 

Гледаше екрана като огледало.

Веднъж Ва дойде при него.

 

Седна на пода. Не каза нищо. Просто седеше.

 

А после проговори:

— Сякаш нещо взехме… но сякаш само дадохме. Не?

 

Той кимна.

 

Тя го погледна.

 

— Винаги беше най-тихият. Мислех, че просто си студен. А ти просто… си празен, нали?

 

— Не съм празен — отговори той. — Просто ако вътре в теб всичко крещи, за какво да крещиш и навън?

 

Пауза.

 

— Пълен ужас си, Мори.

 

— Взаимно.

 

И двамата седяха така. Мълчаливо.

 

Две хлапета.

 

В пробита къща.

 

С пари в чантите.

 

С глави, в които гние тишина.

И някъде дълбоко, дори без думи,

 

всеки разбираше:

 

нещо започваше да се пропуква.

 

Твърде бавно, за да се види.

 

Твърде силно, за да не се чуе.