МУЧО

    В село всички пияници умираха по празниците. И то все на големите празници - Великден, Коледа, Цветница, Гергьовден, Спасовден... Цецо умря на Цветница, Васко – на Великден, Кенди - на Гергьовден, Пиката пък много искаше да умре на Спасовден, като се напиеше, все за булки говореше...
    На Мучо прадядо му бил голям пияница, дядо му - и той пияница, баща му - по-малко, но и той беше пияница...
    Мучо пиеше само, когато беше много весел или много тъжен.
    Като дете Мучо беше кротък и добър, не измъчваше животните, не трепеше с камък чуждите патки и кокошки, както повечето хлапета. Беше жалостив и малко тромав в игрите. Вече е трудно да си спомниш детството на един пияница, защото като порасне, ракията заличава всичко, даже и спомените на околните. Едно беше ясно за Мучо още от дете - и дядо му, и баща му, и той, Мучо, бяха много бедни.
    Наследствената им къща, строена може би преди повече от сто години, едва се държеше. Когато като деца се качвахме да играем в нея, външната дървена стълба скърцаше и се люлееше под детската ни тежест, но и тя като рода на Мучо явно беше много издръжлива, защото се крепи и до днес.
    Мучо беше честно момче. За толкова години не направи нито една пакост, не открадна, не преби, не излъга, свиваше се в ъгъла на компанията
и така си живееше - кротко и незабележимо.
    Докато беше малък, Мучо пиеше само бира. В играта "Кой пръв ще изпие каса бира" все завършваше втори, но това само го натъжаваше, не ставаше агресивен, за разлика от повечето участници. Помня, че веднъж големите момчета бяха заключили едно градско дете в стаята с каса бира и, докато не я изпиеше цялата, не искаха да го пуснат. Момченцето, което изобщо не пиеше, се разплака, но после, за да не го бият, започна да се налива с бирата, ту ревеше, ту пикаеше, ту се мъчеше да повърне. На Мучо, когато беше дежурен да го пази, му дожалая, една част изпи, една част изля в клозета и после излъга, че онова е изпило всичко, та го пуснаха. Мучо сложи детето в една количка за амбалаж и закара хлапето при баба му да се наспи.
    Когато времената бяха спокойни, Мучо работеше в големия завод за полупроводници в града, пиеше си бирата и понякога беше весел. Плащаха добри пари и Мучо остана да живее в града на квартира, но така и не се ожени. Повечето пияници от село също работеха в града и, нали старото приятелство ръжда не хваща, Мучо все се мъкнеше с тях.
    Мучо май че харесваше сестрата на Минчо от кошарите, защото, като си пийнеше, все за нея приказваше. Но тогава Здравчето беше още младо момиче, с гъсти черни мъжки вежди и момичешки мустачки над дебелите устни, на всичко отгоре и обилно пъпчасала, та го спукваха от подигравки на масата и Мучо спря да говори за нея. Здравчето щеше да стане яка по тяло и дух жена и може би съдбата на Мучо щеше да е друга, ако той беше слушал сърцето си. От време на време тъмнокафявите очи на Мучо се овлажняваха от пиянска тъга, когато ставаше дума за женска, но с течение на времето сините очи на Здравка съвсем избледняха. Само веднъж, когато Пиката я сложи в центъра на похотливите си фантазии, Мучо така удари с юмрук по масата, че всички чаши подскочиха и се захлупиха наопаки.
    Когато времената станаха тежки, Мучо пръв го съкратиха и той се върна безработен на село. Когато помощите свършиха, Мучо започна да пасе селските овце, както това беше правил и баща му, и дядо му. Кръчмата в селото я бяха затворили и известно време Мучо беше сам по чукарите със стадото си, без приятелите, с които иначе всяка вечер пиеше.
    Мучо обикаляше с овцете Ръжана, но все го теглеше към кошарата, дето живееше Здравка с мъжа си и двете си малки деца, ала оная боязън, която си я носеше в него от дете, го държеше далеч от дома им. Само понякога го виждаха да говори със селяните на площада, необичайно весел, макар и облечен все в един и същ свлечен и мръсен анцуг.
    Бащата на Мучо беше още жив, но съвсем се беше спиртосал и често пъти селото се огласяше от ужасния шум на желязната ръчна количка, на която Мучо беше натоварил пияния си баща и го караше към къщи. Когато изтрезнееше, баща му пак се завличаше до площада с лимонаденото шише с ракия в ръка, а като се върнеше вечер с овцете, Мучо си го прибираше. Тогава Мучо на висок глас псуваше баща си, овцете и всяко животно, което срещнеше на пътя си - от кокошките до кравите - и отпиваше от лимонаденото шише, когато спираше на баира да си почива.
    Най-сетне бащата на Мучо умря и той с такова облекчение говореше за това, че хората започнаха да го отбягват. Внезапно почина и единствената сестра на Мучо, която живееше в друг град и беше прибрала при нея майка им. Мучо доведе болната си майка в селото. Това беше нов светъл период в живота му, защото, благодарение на скромната пенсийка на майка му и овчарлъка, Мучо започна да свързва двата края. Живееше все така сам, незабележим и, може би, по своему щастлив.
    Но времената пак се смениха към лошо, изведнъж цялата оная компания от детските години, която беше се запиляла нанякъде, се върна лумпенизирана в селото. Сградата на кръчмата се приватизира и я купиха чужди на селото хора.
   И изведнъж кръчмата се напълни с хора и бутилки, по рафтовете имаше непознати марки ракии, вина, всякакъв твърд алкохол, започнаха да продават скара, хляб, продукти и всичко, що можеше да се купи, на ниски цени и скоро магазинът на площада го затвориха. Така кръчмата стана единственото място за срещи в селото и постоянен дом на старите приятели.
    Започнаха пак старите състезания, но този път не с бира, а с твърд алкохол. Пиенето явно беше менте, но, докато не умря Димчо, всеки се правеше, че не забелязва. Димчо беше първият, дето умря в делник, от две чашки долнопробен алкохол. Но понеже нямаше семейство, а и кой да разрови, погребаха го набързо. Всички знаеха, че пият ментета, ядат гнусни кебапчета и лош хляб, но това беше положението. Едно тихо ожесточение завладя компанията, а на Мучо очите му светеха от свинска тъга, потънали във все повече подпухващото му лице. Който беше най-здрав, щеше да умре последен. Мучо вече пропиваше пенсията на майка си и ако не бяха хорските овце и кокошките по двора, щяха да се хранят само с хляб и чипс. Компанията си спомняше с носталгия за времето, когато след яденето и пиенето на събора, на площада пияниците водеха хорото, а духовата музика свиреше, ли свиреше. Тогава и да умреш, беше чест и имаше смисъл.
     Есента умря Андрей от цироза и го погребаха набързо.
     Никой не знаеше как щеше да свърши всичко това, ако не бяха застреляли собственика на кръчмата и нея я затвориха за известно време. Но Мучо вече беше станал развалина. Дали по наследство, дали от пиенето, но той се хвалеше, че и на него му открили "роза" в черния дроб. Но явно се беше уплашил, защото пенсията на майка му отиваше за лекарства.
    После майка му се залежа и Мучо се грижеше за нея, обслужваше я колко може, переше бельото й, хранеше я в устата.
    От време на време Минчо от кошарите му носеше я кошница яйца, я някоя бутилка домашна ракия, я някой дреха. И той беше останал сам с майка си, сестра му беше се преместила със семейството си в града, защото бяха намерили работа.
    Като се напиеше, от време на време Мучо приказваше, че, като оздравее, ще иде в града да си осинови дете, някое цигане, да го гледа като остарее. Може би това беше мечтата, която още го държеше пред задаващата се тежка зима.
    Мучо събори плевника в двора и с Минчо го нарязаха за огрев. Минчо му бе донесъл брашно и двайсетина буркана с овче месо - да изкара зимата; приготвиха и друга зимнина. Вече се чуваше, че по съседните села дават помощи за бедните и Мучо искаше само да изкара зимата, вярвайки, че догодина времената ще се оправят. Ето, Минчо вече си беше намерил работа за нощен пазач в града и макар, че беше тежка зима, отиде да работи. В склада щеше да изкара цялата зима - хем квартира, хем работа, хем храна - идеалният вариант, защото майка му я беше прибрала сестра му.
    Мучо отново остана сам. Снеговете така натрупаха, че селото съвсем замря. През декември майката на Мучо най-сетне умря и той дълго плака сам край нея. Вече нямаше пари нито за храна, нито за лекарства. От общината осигуриха средства за погребението и обещаха до няколко месеца да му осигурят парична помощ. Мучо попълни някакъв формуляр и се прибра в къщата.
     Имаше и една хубава новина. За първи път от много години насам новият кмет беше решил да се празнува Коледа в общината. Бяха намерили някакви средства за "банкета" - щеше да има свински пържоли и домашно пиене на корем. Всеки трябваше да даде по четири лева символична вноска. Парите събираше Янка, секретарката на кмета и записваше на един лист гостите, за да се знае за колко хора да се приготви салона. Тогава се записа почти цялото село, барабар с бабите и бай Станко, дето беше на сто и пет години.
    Вечерта на Коледа беше светло и спокойно. От всяка къща излизаше по една пътечка от стъпки и отиваше към площада, дето беше общината. После от общината в полунощ много стъпки отъпкаха пътя до църквата. Беше най-хубавата нощ в селото от двайсет години насам.
    Само Мучо не дойде на тържеството. На сутринта го намериха сгърчен на прага на къщата, беше повръщал кръв и сигурно беше викал за помощ, преди да умре в адски мъки. Тогава баба Денка се сети, че ù казал, че няма да дойде на тържеството, защото нямал четири лева да си плати вноската.
    Погребаха го веднага между майка му и баща му, за сметка на общината. Понеже местният гробар беше пиян, намериха едно яко цигане от съседното село да изкопае гроба за една пържола и една бутилка ракия.