В тамошната бръснарница подстригваха трима души: Милко, Весо и Ради – казано накратко МВР. Подстригваха със собствен почерк и, за разлика от институцията със същата абревиатура, доставяха на гражданите повече радост. В тогавашната реалност, мъжките удоволствия бяха малко и не бяха скъпи. За някакви си 20 стотинки човек получаваше спретнат и хигиеничен вид за целия следващ месец и можеше да се носи прилежно из уличките на малкия провинциален град. А нюансите в настроението му се определяха от това, кой от тримата е имал честта да упражни таланта си върху неговата доверчива коса.

      Столът на Милко беше откъм прозореца. Този факт позволяваше седемте диоптъра на байчото да осмислят всяка прическа според силата на постъпващите отвън слънчеви лъчи и да ѝ придават една съвършена и неповторима несиметричност. Космите, гледащи към светлината, биваха задълбочено и продължително подкастряни, за разлика от растящите откъм тъмната страна на главата, които получаваха само два-три щедри размаха в края на процедурата.

Весо се беше инсталирал в ъгъла, до дървената печка и непрекъснато ръчкаше старото лампово радио. То хващаше само една станция, но звукът му беше хубав, стига да не минава някой покрай него. А Весо не спираше да се движи и поради това едната му ръка стоеше непрестанно на огромното бакелитово копчето за настройка, докато другата не изпускаше работещата електрическа машинка. При това прическата добиваше едри пикáсови щрихи, следващи внезапните пориви на неговия устрем.

      Ради беше шефът на това единно братство. Той приемаше гостите и разпределяше задачите, поради което справедливо заемаше централното място. Погледът му не изпускаше и най-малката подробност от случващото се в околното триизмерно пространство, а тялото и ръката му следваха уверено посоката на погледа. Щастливите да седнат при него, получаваха като награда набор от свободолюбиви кичури, всеки от които се гордееше със свое собствено, силно изразено мнение и форма.

      Спокойни времена бяха тогава, и скучни. Само МВР^-то внасяше повече емоции в тихото ни ежедневие. Като изключим, разбира се ротния, старшината и някои други, непонятни за днешните млади, отминали понятия. МВР^-то не бръснеше демократично, но беше достъпно и обръщаше внимание на всички желаещи.

      Колкото до мен, формата, големината и посоката на скритата под шапката оскъдна космена покривка не бяха най-важното за моите осемнадесет години в онзи отдалечен гарнизон. Израсна тя отново, заедно с увеличаването на годините. Скъсиха се разстоянията до дома и близките хора. Леко и необратимо започна да се отдалечава споменът за онези години. Натрупаха се нови спомени.

      А днес? То вече коса почти не остана...

11.11.2015