Скочих уплашено от леглото, когато в кухнята издрънча нещо на пода и чух как с трясък се счупи в плочките.

 - Мамо! – извиках, премятайки крака през леглото. Затичах се надолу по стълбите и едва не се проснах точно върху счупеното стъкло на пода.

Лицето на майка ми беше изпито и бледо от умора, косата ù се разпиляваше пред очите, униформата ù беше цялата измачкана, а ръцете ù трепереха, бяха окървавени и стискаха едно парче счупено стъкло.

 - Мамо! – повторих. – Мамо, какво правиш? – гласът ми се понижи до шепот, когато очите ми се втренчиха невярващо в кокалчетата на ръцете ù, които стискаха с все сила стъклото.

 - Мамо – повторих нежно. – Мамо, какво става? Пусни стъклото, мамичко, ще се нараниш.

Бях искрено изплашена и нямах ни най-малка представа какво прави майка ми. Стискаше стъклото, ръцете ù бяха обляни в кръв, дори не ме поглеждаше.

 - Мамо... – гърлото ми беше болезнено пресъхнало и го чувствах подуто. Навлажних устни с език и продължих, прочиствайки гърлото си: - Мамо, плашиш ме. Мамо, моля те, мамо.

И тогава... мама просто ме послуша. Пусна стъклото и то се разби на още по-ситни парченца на пода. Не ме погледна, а взе една кърпа от тези над мивката и я уви около ръката си. Отиде до банята за метла и лопатка, измете всички стъкълца и ги изхвърли, след това взе един парцал, коленичи и започна да чисти кървавите петна от плочките.

Наблюдавах всичко това вцепенена от ужас. Дори не можех да попитам какво става тук. Мама продължаваше да си върши работата, без да дава никакви признаци, че съм в стаята.

Най-сетне вдигна поглед от пода и ме погледна в очите.

 - Сидни? – рече изненадано тя. – Не знаех, че си станала. Рано е. Какво става?

Едва тогава си дадох сметка, че плаче. Студена вълна премина през мен, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и аз потреперих.

 - Мамо. И аз това щях да те попитам. Да не се е случило нещо? – Коленичих до нея и взех парцала от ръцете ù. – Дай на мен. – Започнах да търкам петната върху земята, а мама се изправи, но не помръдна. – Мамо, моля те, плашиш ме – казах, като вдигнах разтревожен поглед към нея. – Кажи ми. Знаеш, че можеш да го направиш. Кажи ми, мамичко, всичко е наред. Кажи ми, какво се е случило?

Тя седна сковано на един стол точно срещу мен, за момент зарови лице в ръцете си и раменете ù потрепериха. Отметна един пласт коса от лицето си и избърса лицето си със здравата си ръка.

Никога не бях виждала мама да плаче. Досега.

Нито за баща ми, нито за сестра си, която също почина при автомобилна катастрофа, когато бях на пет. Тогава бе навечерието на Коледа и както всяка година, тя трябваше да ни дойде на гости. Но така и не дойде. Колата ù изхвърчала от един мост, разбила се в едни скали близо до реката и избухнала в пламъци. Заедно с леля.

Та това бе Коледа! Нали тогава се случваха чудеса? А мама прие факта без да припадне, нито да се разплаче, да се заключи в стаята си и да не излезе оттам няколко месеца.

Може би си беше поплакала без очите ми да видят, нито ушите ми да чуят. Най-вероятно. Та това беше нейната кръв, нейната сестра, а те бяха толкова близки.

 - Сидни – рече спокойно мама, като ме погледна с пронизващ леден поглед. Онова синьо в очите й не беше спокойното море, което познавах. Беше смразяващ кръвта лед, бурни океански вълни и айсберзи, които се носят самотно по водата. Поглед, изпълнен с толкова голяма мъка, че сърцето ми прескочи болезнено няколко удара. Поглед изпълнен с ненавист – нещо, което никога не бях виждала в мама през целия си живот. – Миличка, иди да спиш. Всичко е наред. Рано е, връщай се в леглото.

 - Мамо... – започнах аз, но тя ме прекъсна:

 - Нищо ми няма. Нищо не се е случило. Хайде, върви да спиш.

 - Мамо – рекох настойчиво. – Щом нищо не се е случило, тогава защо си станала в... – погледнах стенния часовник над печката, - пет и половина? Защо плачеш и защо хвърляш по пода чаши и чинии?

 - Не хвърлям нищо по пода – отвърна тя. – Просто... – въздъхна тя, - прекалено много ми се насъбра.

 - Че какво толкова се е случило? – попитах.

 - Първо... – тя преглътна силно. – Първо убийството на онзи чужденец, а сега и... – Мама се сепна и сякаш осъзна нещо. – О, Боже – прошепна тя.

 - Мамо? Да не би да... – Да не би да е извършено ново убийство?, щях да попитам, но гласът ми заглъхна.

 - Да – кимна мама. – Убиха ги. – Каза го по-скоро на себе си, отколкото на мен. Прозвуча толкова спокойно сякаш казваше Някой е изял всичките понички, но от очите ù отново закапаха сълзи.

 - Убиха ги ли? – попитах разтревожена. – Кого убиха, мамо?

 - Лорън. О, Господи. – Долната устна на мама потрепери и тя се разплака като малко дете.

Изправих се и застанах права до нея, като сложих ръце на раменете й.

 - Мамо – рекох тихичко. – Всичко е наред, мамо. – Знаех, че всичко беше пълна бъркотия и манджа с грозде, но не знаех какво друго да кажа.

 - Да – прошепна мама, кимайки съкрушено. – Сигурно е станало някакво недоразумение.

Уау, казах сама на себе си. Някой без да иска е убил друг. Какво недоразумение! След това се скарах сама на себе си за ироничните думи.

 - Маминко, кой е Лорън? – попитах, макар че знаех, че така само доливам масло в огъня.

 - Приятел – промърмори мама, подсмърчайки. – Син на Съмър Ван Уотсън, помниш ли?

 - ВанУотсън – повторих. – Как е убит?

 - Нож в сърцето докато е спял. Приятелката му го е открила, изпаднала е в нещо подобно на шок, извадила е ножа от сърцето на Лорън и го е забила в своето собствено. – Мама трепна. – Боже мой. Това е ужасно. Всичко, с което досега съм се сблъсквала не е толкова... Ужасно. – Тя ме погледна с големите си сини очи. – Разбираш ли, Сидни? Та те са били едва деца! Били са влюбени, животът им е тепърва започвал.

Изведнъж ми причерня. Започна да ми се гади и аз се опрях на кухненската маса, защото червени точици танцуваха пред очите ми. Танцуваха се и се въртяха в жизнерадостен танц, докато за някой е настъпил краят.

Краят.

 - Мамо – казах с пресипнал глас. – Аз... ще се връщам в стаята си. Приятна работа. – Едва когато ги изрекох, разбрах колко абсурдни са думите ми.

Тя просто кимна.

Върнах се обратно в стаята си и се свих на малка топчица в леглото. Бях уплашена и ми беше студено (което беше абсурдно, защото беше лято), чувствах се самотна и объркана, изоставена от всички, включително от самата себе си.

Единственото, което ми се въртеше в ума, това бяха две имена.

Брайън и Кейт.

Отново се повтаря, помислих си ужасена. Всичко, което се случи с Аларик и Аезал. Случва се със сина Съмър Ван Уотсън и приятелката му, същото, което се случи с Брайън и Кейтне. Историите ми...  преглътнах шумно сълзите на паника. Историите ми се сбъдват.

Глупости дърдориш, Сидни!, изкрещях си мислено. Съвсем си си изгубила акъла по пътя към Джорджия!

Изхлипах тихичко и сграбчих в юмрук калъфката на възглавницата.

Защо все на мен?

В този момент знаех точно от какво имам нужда. Грабнах тетрадката от нощното шкафче, заедно с любимата ми химикалка и потънах в измисления от мен свят.

"Бетани се събуди, но не отвори клепачите си. Виждаше как ярките цветове, които се сливаха един след друг пред затворените ù очи, отразявайки светлината на сутрешното слънце. Тя се усмихна и отвори очи.

Щастието я изпълваше цялата и в момента, тя се чувстваше като най-богатият човек на света.

Изведнъж усети как нечии ръце я обгръщат нежно. Бети се се сепна, но след миг всички спомени от предишната вечер се втурнаха яростно обратно в главата ù и тя се отпусна и сгуши в топлата прегръдка.

Спомни си всичко. Спомни си прегръдките му, целувките му, докосванията.

 - Илъм – промърмори тя и притвори очите си, когато устните му докоснаха нежно възглавничката на ухото ù.

- Добро утро – прошепна той и я притисна по-плътно до тялото си.

Бети се отпусна и притвори отново очите си. Но когато усети как Илъм се размърда под нея, тя охотно се отдели от него, сядайки на няколко сантиметра от него. Протегна се и кокалите и изпукаха и чак тогава отбеляза, че е спала с униформата. Както и Илъм.

 - Какво става? – попита Бети, когато той започна да се изправя от малкия диван. – Къде отиваш?

Той й се усмихна с ослепителната си усмивка, която винаги я оставяше без дъх, и я притегли нежно към себе си. След това я целуна по челото и погали разрошената й от спането коса.

 - Трябва да отида до управлението за малко – рече той и притисна бузата си о челото ù. – Няма да се бавя повече от час. – И когато Бети започна да протестира, Илъм вдигна ръка в знак за мълчание. – Обещавам. Имам... малко работа.

 - Мога да дойда с теб – предложи Бети, макар да искаше да си остане в леглото.

 - Не... – промърмори Илън, пускайки раменете ù. Отдалечи се до коридора и нахлузи разсеяно ботушите си. – Не е кой знае какво.

На Бетани ù хрумна да попита каква беше работата му, чак когато чу как гумите на патрулката изсвирват по асфалта. Прокле се мислено и въздъхна тежко.

Очакваха я едни дълги шейсет минути.

Четири часа по-късно, Бетани крачеше неспокойно из кухнята. Някакво страшно чувство, което не бе усещала никога досега, я глождеше в стомаха.

Тя прехапа устната си и прокара несъзнателно ръка през дългата си, гъста черна коса.

Главата ù бучеше, а ушите ù пищяха.

И тогава съвсем внезапно реши, че ще отиде до полицейското управление.

Нахлузи ботушите си и навлече палто, завъртя ключовете около пръста си и затръшна входната врата зад себе си."

Въздъхнах и оставих химикалката. Дори не бях забелязала кога бе минало времето. Когато погледнах през прозореца, слънцето беше изгряло над хълмовете, а полицейската кола я нямаше.

Когато казах полицейска кола, се сепнах и се сетих, че Бетани бе шериф. Е... почти шериф. Илъм беше мъртъв вече, а и Бет щеше да умре скоро. Но всичко това ми напомняше за мама толкова много, че се уплаших.

Глупачка, наругах се. Ти си страхливка, Сидни. Само се плашиш и нищо не правиш, освен да пречиш на останалите.

Дрън, дрън, отвърна друг глас в съзнанието ми. Ами ако всичко това е истина? Това, което пиша? Не трябва ли да съм изплашена от убийства, извършени по начина, по който съм си ги представила?

Заповядах и на двата гласа да млъкнат и слязох в кухнята. Нещо ме глождеше отвътре, но не му обърнах внимание, а вместо това взех една купичка, изсипах останалото от пакета овесени ядки в него и ги залях с мляко. Седнах и спокойно (или се опитвах да е спокойно) задъвках храната, докато решавах кръстословицата от сутрешния вестник.