В ръката си търкалям орех. В мислите се питам : “ Ще бъде ли здрав и вкусен, когато го разчупя?”. Надявам се да е така просто, за да бъда удовлетворена. А той насреща ми мълчи. Трудно е да го пропукам. Опитвам да го счупя, но ръката ми почервенява. Пулсът ми се ускорява, защото вътре в мен се поражда доза гняв, заради това, че дори не мога да пропукам черупката му. Но този орех продължава да се търкаля… и ми мълчи.
А сега се поглеждам и виждам самата истина. Аз мълча, когато съм сама със себе си, когато съм с някого и няма какво да си кажем. Аз дори използвам мълчанието си като оръжие срещу някои хора. Но в мислите ми е непрестанна суматоха. Един дразнещ шум, който успявам да заглуша едва когато заспя. Толкова е силен гласът в мислите ми, но само аз успявам да го чуя. Най-силно се чува обаче само когато мълча. Седя на пода след скандал, лицето ми е мокро от сълзите, които не престават да се стичат, но аз мълча. Около мен е тишина, но вътре в мен е е хаос и звукът му не е приятен. Дори ...