Мълчанието на ореха
В ръката си търкалям орех. В мислите се питам : “ Ще бъде ли здрав и вкусен, когато го разчупя?”. Надявам се да е така просто, за да бъда удовлетворена. А той насреща ми мълчи. Трудно е да го пропукам. Опитвам да го счупя, но ръката ми почервенява. Пулсът ми се ускорява, защото вътре в мен се поражда доза гняв, заради това, че дори не мога да пропукам черупката му. Но този орех продължава да се търкаля… и ми мълчи.
А сега се поглеждам и виждам самата истина. Аз мълча, когато съм сама със себе си, когато съм с някого и няма какво да си кажем. Аз дори използвам мълчанието си като оръжие срещу някои хора. Но в мислите ми е непрестанна суматоха. Един дразнещ шум, който успявам да заглуша едва когато заспя. Толкова е силен гласът в мислите ми, но само аз успявам да го чуя. Най-силно се чува обаче само когато мълча. Седя на пода след скандал, лицето ми е мокро от сълзите, които не престават да се стичат, но аз мълча. Около мен е тишина, но вътре в мен е е хаос и звукът му не е приятен. Дори запушвам с ръце ушите си, но уви. Пред мен е тишината. Привидно мълча, но за жалост, мълчанието се чува най-силно.
Ето защо съм точно като ореха. Влиянието на външната среда около мен се опитва да пропука моята черупка. На пръв поглед аз стоя безмълвно, не издавам нито стон. Но вътре има съдържание. Вътре има борба, която единствено аз водя… и то с кого? Със самата себе си.
Не чупете ореха, ако не сте сигурни, че гледката вътре ще ви хареса.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Александра Йорданова Все права защищены
