След като се отбих в супермаркета и напазарувах, се върнах право вкъщи. Докато разтоварвах продуктите от хартиените торби, разговорът с Аби продължаваше да се повтаря и преповтаря в главата ми.

– Откъде имаш това?

 - Кое?

 - Камата? Онази с изумрудите.

 - Подарък на мама.

 - Кристалите имат същия цвят като очите ти.

 - Знам. Татко я подари на мама. Тя има същите очи като моите.

 - Не е ли опасно да държите оръжие на такова показно място вкъщи?

 - Не. Всички знаят, че тази е смъртоносна. Кой е толкова глупав да си играе с нея?

Всички знаят, че тази е смъртоносна.

О, Господи. Камата беше абсолютно същата като онази, с която е бил убит Аезал Кокрич. Като онази от историята.

Моята история. Въображаемата ми история. Която по случайност се оказа не илюзия, а истина.

Усетих как ми прилошава. Трябваше да седна на един стол в кухнята и чак тогава главата ми спря да се върти.

Скочих обратно на крака и изприпках до горния етаж, за да взема тетрадката с историите, които уж трябва да са въображаеми.

Разлистих няколко страници и намерих онази, която търсих.

Заглавието гласеше, надраскано с розов химикал: „Двадесет”.

Започнах да чета.

"Аларик седна на леглото и се протегна рязко. Костите му изпукаха и той направи досадна гримаса.

Още един ден, рече си той, Още един ден и съм си вкъщи.

Електронният часовник на нощната масичка показваше 4 без дванадесет минути рано сутринта на двадесет и седми юли.

Крехките слънчеви лъчи срамежливо се прокрадваха между завесите и хвърляха златни ивици по килима в спалнята. Рик стана от леглото, като пружините му изскърцаха. А това наричаш хотел четири звезди, помисли си той.

Рик дръпна рязко завесите и пролетното слънце го огря право в очите. Той примижа, отдръпна се от светлата ивица и навлече набързо войнишката си униформа.

Рик обичаше работата си, не обичаше единствено това, че трябва да става в толкова ранни часове, когато слънцето започва да изгрява тепърва, и това, че често го пращаха в командировки и го отделяха от сестра му.

Той въздъхна и нахлупи шапката на главата си.

Отправи се към кухнята и пъхна разсеяно в тостера една филия. Наля си кафе в една чаша и докато чакаше тостера, отпи глътка и извади телефона си от джоба.

Имаше две пропуснати повиквания и едно гласово съобщение. Номера му беше познат – този на сестра му.

Отвори гласовото съобщение.

 - Хей, Рики. – Сестра му имаше навика да го нарича Рики, което в повечето случаи беше дразнещо, но не и този път. – Липсваш ми. Как си? И защо пак не ми се обаждаш? Да не би в Ню Йорк да си намерил по-добра сестра? Надявам се, че не, защото като се върнеш ще има бой. – Момичето се засмя. – Шегувам се. Обади ми се, когато се събудиш. Няма да спя специално за теб тази нощ. Чакам те. Чао. – Рик тъкмо щеше да натисне копчето за изключване на съобщението, когато гласът на сестра му го спря навреме. – Чакай, чакай! Забравих да ти кажа. Обичам те. – Тя затвори.

Аларик се подсмихна и тъкмо щеше да набере Теа, когато чу как дъските на пода изскърцаха.

Рик замръзна. Остави телефона на плота до тостера и колебливо направи крачка към коридора.

Просто си въобразявам, помисли си той. Но нищо не му пречеше да отиде и да провери, нали?

Тостера издрънча и филията изскочи от него. Звукът го стресна и той се засмя сам на себе си.

А уж си войник. Виждаш ли, че няма нищо...

В същия миг някой го сграбчи отзад и изви ръцете му, като ги притисна в гърба му. В първия момент, обзет от паника, Рик започна да се съпротивлява на ръцете, които го държаха, очевидно мъжки. Но когато видя с периферното си зрение как острието на нож блясва в сумрака, той спря да се бори срещу нападателя си.

Ножът проблесна отново. Мъжът просна Рик на пода и той изстена от болка.

Рик беше лице в лице с нападателя си, но той дори не си направи труда да го погледне. Беше привлечен от оръжието в ръцете му.

Не беше нож, а кама. Изглеждаше скъпа. Дръжката й беше посребрена, обсипана с хиляди изумрудени кристали, които блестяха, независимо от недостига на светлина в тъмната кухничка.

Рик откъсна поглед от камата тогава, когато усети пронизваща болка в левия крак, която скова цялото му тяло. Оръжието се беше забило дълбоко в хълбока му и той дори не беше забелязал това, заслепен от красотата на камата.

Ножът се заби още веднъж в тялото му, този път от дясната страна на таза му. След това в стомаха му. В ребрата му. В рамото му. В гърдите му.

Рик дишаше тежко, но вече не усещаше болката. Просто броеше  колко пъти нападателят забива камата в тялото му.

Дванадесет пъти. Четиринадесет. Петнадесет. Седемнадесет. Деветнадесет.

Рик очакваше поредният удар, но той се забави. Усещаше как тялото му все повече и все повече отслабва. Не можеше да се движи. Дишането му ставаше все по трудно. Задъхваше се.

Умирам, осъзна Рик. Аз наистина умирам.

Камата се заби в тялото му отново. Рик не усети къде, не можа да разбере.

Двадесет.

Клепачите на Рик натежаха, той усети как очите му се притварят и сърцето му забавя ударите си. Толкова бавно, че всяко вдишване причиняваше на Рик остра болка в стомаха. Чувстваше как кръвта от главата му се отдръпва и изтича навън, навън от тялото му, разлива се върху пода, оставя върху твърдите дървени дъски големи черни петна.

Вдиша. Беше му толкова трудно, изискваше огромно усилие. И въпреки всичко, въпреки че знаеше, че умира, той искаше да усети въдуха да изпълва дробовете му поне още веднъж.

Рик примигна и очите му се насълзиха от болката. Последното нещо, което съзря, това беше сребърната кама, която издрънча на пода, когато нападателят му я хвърли.

Зелените камъни блеснаха за последен път и Рик затвори очите си завинаги."

Бях напълно вцепенена и дори не осъзнах как листата се изплъзват от ръката ми и се разпиляват по пода.

Вдигнах ги и ги хвърлих на масата в хола. Беше почти три часа, а не бях осъзнала кога е минало времето. Имах намерението да готвя.

Върнах се обратно при масата в кухнята. Разгледах хладилника и най-накрая реших да сготвя спагети – това, което ядяхме почти всяка вечер със съквартирантката ми в Харвард.

Тъкмо привършвах с готвенето, когато входната врата се затръшна. Подскочих и изключих котлона, като разсипах спагетите в две чинии и се провикнах:

 - Мамо? Ти ли си?

 - Да – извика ми мама обратно от антрето и в същия момент чух как хвърли маратонките си на пода.

Вече настъргвах кашкавал отгоре на макароните и сместа от доматен сос и кюфтенца, когато мама се облегна на рамката на вратата към кухнята.

 - Не беше нужно да готвиш – рече тя. – Можеше да поръчаме китайска храна или нещо друго.

 - Стига де – отвърнах като оставих двете готови чинии на масата и седнах на стола, на който обичайно седях.

Мама седна срещу мен, придърпа чинията си към себе си и аз незабавно попитах:

 - Как беше?

 - Как беше кое?

 - Какво видя на местопрестъплението? Искам да знам всичко, не ме лишавай от нищо като си мислиш, че ме плашиш.

 - Добре – въздъхна мама и набоде вилицата си в спагетите.

 - Цялата съм в слух.

 - Мъж, на 27 години, от Африка, в Джаксънвил по служба.

 - Звучиш точно като оная от новините – скарах й се. – Искам нещата в детайли.

 - Какво по – точно искаш да знаеш, Сидни? – Очите на мама блеснаха заплашително в знак, че търпението й почти се е изчерпало.

 - Ами... – Не бях от хората, които се отказват лесно, нито се плашат лесно. – Да кажем, как е убит?

 - Кама. Двадесет наръгвания – отвърна незабавно мама, без изобщо да й мигне окото дали ще ме уплаши.

Прилоша ми. Червени и черни точици затанцуваха около мама, точно както се случи с Кейтне от историята ми.

Поздравления, помислих си. Вие си спечелихте почивка в Ада! Точно това искахте нали?

 - Сидни? – попита мама и аз усетих как гневът й изчезна толкова бързо, колкото и се беше появил преди. – Изглеждаш бледа. Всичко наред ли е? – Тя се накани да стане, но аз я спрях:

 - Да, просто... – не довърших. – Знае ли се дали жертвата е имала сестра или други роднински връзки?

 - Да – кимна мама. – Тери Кокрич. Двамата с брат си са останали без родители. Горкото момиче е съсипано. Говорихме с нея. Всъщност, тя не каза нищо. Лекарите казват, че е получила емоционален срив или нещо такова. Горкото момиче – повтори мама.

Облегнах се назад на стола, изгубила всякакъв апетит.

 - Мамо – прошепнах, втренчила поглед в пода. – Утре... – гласът ми прегракна и аз прочистих гърлото си. – Утре имате ли работа по местопрестъплението?

 - Не. Утре съм си в участъка както обикновено.

 - А какво ще стане със стаята му в хотела?

 - Засега ще оставим всичко така. Кухнята, където са наръгали Кокрич, остава оградена от жълти ленти и нищо повече. Докато... Докато някой не предприеме нещо.

 - А хотела затваря ли се?

 - Не. Но едва ли ще има много клиенти – въздъхна мама. – Защо питаш?

 - Просто съм любопитна – излъгах.

 - Добре.

 - Мамо... Може ли да се качвам горе? Изморена съм.

 - Разбира се. До утре, миличка.

 - До утре – отвърнах, пренебрегвайки голямата буца, заседнала в гърлото ми.

Излъга майка си, казах сама на себе си, и я накара да се тревожи за теб. Много добра дъщеря си.

Млъкни! Това, в сравнение с онова, което съм замислила да направя утре, е просто нищожно.