Мъртвецът не маха за сбогом I част

Като премислях всичко по-късно, можех да си спестя куп неприятности, ако не бях идвал в този град и вятърът ме бе отвял в някое по-незабележимо градче, далече на север... Рим е хубав град, дори и за лаик като мен, който не се интересува много-много от природни красоти и бърка наследството на Микеланджело с менюто на Макдоналдс. Но тук ресторантите му се брояха на пръстите на едната ръка и прекарвах времето си на богат безделник, като обикалях с часове скучните музеи, бъкани с камъни и постни картини. Наслаждавах се вяло на ренесансовите художници, като се забавлявах, запомняйки творбите им. Живеех в хотел, отдалечен от шумния център, с много и разноцветни врати, дървени и гипсови орнаменти навсякъде. По декорацията си - един малък оазис на лошия вкус, отговарящ на природата ми, каквито в Рим рядко се срещат. Но затова пък всичко в хотела беше чисто, пристойно и толкова солидно, че безвкусицата на вътрешната архитектура се губеше в общата солидност, като че ли беше едно от необходимите условия за нея.

 Гостите на хотела бяха от всички краища на земното кълбо и вечер ресторантът му приличаше на ориенталски пазар. Тук имаше и алжирски емигранти, тръгнали да търсят по-добър живот, и полски студенти, стремящи се към бърза слава, и остарели италиански и чуждестранни семейни двойки в зенита на дните си.

 Една такава брачна двойка живуркаше до моята стая. Старец и старица - хора с неугледен външен вид, но толкова уверени в държанието си, че вдъхваха благопристойна почит и държаха на разстояние всички останали наематели на хотела. Тя беше кокалеста и суха жена, а той - сгърбено и живо старче с огромни сребристи бакенбарди на все още руменото си лице. Знаеше се, че някога е бил търговец на картини и са напуснали Италия по времето на Мусолини заради еврейския си произход, за да се завърнат години по-късно във вече свободната родина. Специалист по търговете на антики, със солидни връзки в много страни, и сега телефонът в стаята му звънеше почти денонощно.

 Бяха неразделни и човек можеше да ги срещне навсякъде около хотела - по пейките в солидния парк или пред някое от уютните кафенета наблизо. По стълбището на хотела учтиво поздравяваха съседите си, но с никого не дружеха, бяха самотници, от които лъхаше скрито благородство.

 И така тези непознати двама души продължаваха да стареят тук, пред моите очи, до деня, когато старецът неочаквано издъхна и телефонът в стаята му най-сетне спря да звъни. Жената стоеше в креслото до ковчега, край стъклената врата, която извеждаше на балкона им, обгърната в дрехите си от тежък плат и избеляло кадифе и неутешимо плачеше. В нозете ù стоеше голям пътнически куфар с нахвърляни дрехи, по стените на стаята висяха картини, сред които една правеше най-силно впечатление. Тя изобразяваше напълно разголена млада жена, чийто корем е покрит с прозрачен шал. Седнала, жената притискаше с палец и показалец пищната си гръд, докато с пръстите на другата ръка се галеше между краката. Машинално си спомних годината и художника - датираше около 1515-1520 година и със сигурност бе дело на Рафаел от Урбино. Историците бяха на мнение, че творбата е от Джулио Романо, ученик на великия художник. С удоволствие забелязах колко много бях научил от скиторенето по музеите в древния град. Но по какви неведоми пътища уникатът се бе озовал от двореца Барберини в хотелската стая остава и днес загадка. Вдовицата мълчаливо хълцаше, потънала в атмосферата на своето време, която обвързва човека при всяко действие и във всеки миг и която този вид хора никога не забравят - дори и нощем, когато са сами и невиждани от никого. Канеше се да остане в тази стая, докато не дойде времето за опелото и вдигнат ковчега завинаги. Понечих да я заговоря, но тя с нетърпелив жест сви устни и ми посочи недвусмислено вратата. Мълчешком извървях пътя до нея и я притворих, оставяйки старицата на спомените ù. Мърморейки за преходността на дните ни, които предстоят да изживеем  на този свят, си легнах с гузната съвест на човек, неуспял да успокои вдовицата. Заспах тревожен и неспокоен сън. На сутринта ме събуди невъобразим шум, коридорът гъмжеше от униформени полицаи и мълчаливи зяпачи. През нощта от стаята бе изчезнал трупа на старика и безценната картина на ренесансовия художник. Всичко бе станало, докато жената бе извикана долу на рецепцията за мнима среща с братовчедка. Последният, който бе успял да види и картината, и трупът в стаята, бях аз, според думите на  опечалената. Така се превърнах в главен и единствен заподозрян за двете престъпления, извършени в тихия хотел. И сега никой не можеше да предвиди как ще завърши тази история...