Мъртвият ангел...

Тя бе ангел, пратен от небето, но не защото бе съгрешила, а може би, защото раят бе твърде малък за да обхване безкрайната и доброта... Сякаш самата тя бе избрала да се върне тук, на Земята, да гази в калта на днешният ден, с единственото желание да прави хората около нея щастиливи... Без значение дали лъчезарна усмивка или горчиви сълзи покриваха лицето й, тя все намираше сили да раздаде по малко щастие, въпреки, че самата тя не го бе вкусвала... Бе прекрасна във всяко едно отношение... Бе красива, умна, божествено добра, въплащаваше в себе си най-ценните и възвишени идеали. Бе светица... Нямаше човек, който да не бъде запленен от нейтата чистота, от невинността, която ангелското й лице излъчваше...
За жалост, обаче, бе поредният ангел, попаднал в капана на дявола, поддал се на неговите изкушения, но не за да съгреши, а за да помогне...
Ангел бе красиво момче, може би няколко години по-голямо от нея... но всъщност качествата му нямаха нищо общо с прекрасното име, с което родителите му го бяха дарили... Той бе разглезен, тъй като цял живот бе получавал всичко наготово, не знаеше що е труд, що е бедност... и вместо да харчи парите, които имаше в изобилие за нещо смислено, той ги пилееше за алкохол, жени и наркотици... казваше, че обича живота, а всъщност пет пари не даваше за него...
Чувала съм, че не е добър знак двама души да се запознаят в дъждовен и облачен ден, но денят, в който те се срещнаха, бе точно такъв... Сякаш небето предчувстваше каква опасност дебне любимият му ангел и ронеше горчиви сълзи, надявайки се така да омилостиви съдбата...
Още при първата им среща това разглезено мамино детенце реши, че трябва да я има - на всяка цена, така, както бе имал всяка преди нея...
Тя също се почувства привлечена от него, но не по този пошъл и долен начин, както той, а от дълга, който чувстваше, че има: да помага... а в негово лице виждаше точно това - човек, нуждаещ се от помощ...
Нерпестанно бяха заедно, хванати за ръце, престорено щастиливи... Околните може би щяха да си помислят, че и той я обича, както тя него, но не и аз... познавах го твърде добре...
Ангел не беше способен да обича.. или по-скоро бе неспособен да обича друг, освен себе си... А тя бе готова да даде живота си за него, за да го спаси, заблуждавайки се, че той търси спасението... Обикна го също толкова мигновено, както той я бе пожелал, обикна го с цялото си сърце, в което имаше толкова обич, че можеше да дари целият свят с нея... а тя избра точно него и това я погуби...
Никога не успя да понесе, че той е решил да се съсипе, вечно пиян и в чужди обятия... това бе твърде много за нея. В този, изпълнен с разочарование и потъпкани мечти свят, нямаше място за ангел като нея. Жалко е само, че го разбра твърде късно...
Днес със сълзи на очи си спомням деня, в който всичко свърши, така, както и бе започнало... Същият облачен ден, същият проливен дъжд, изсипал се сякаш за да отмие болката и страданието на всички събрали се... Денят на едно погребение. Нейното...
Бе решила да сложи край на живота си точно както Ангел поддържаше своя - с поредната доза... Бе се предала, защото бе спасила толкова много хора, а не бе успяла да промени него, без да знае, че той е отдавна изгубена кауза... Бе решила да се върне там, откъдето бе дошла... Там, където бе нейното място - на небето, в рая - защото там отиват ангелите, а тя бе такъв до сетния си час...

... Дано там си открила щастието, което при нас не можа...