Ето ме! Накрая пристигнах! Избягах от онзи ужасен, мъртъв град! Още щом прекосих градските порти на новия град, повярвах в думите изписани на прага: " Вие, които пристъпвате тоз праг, нещастието тука оставете!" Дойдох, видях и повярвах.

    Още от градските порти усетих и чух празника на живота, който кипеше във всеки дом. 

     Ето, минавам край малка къща. Вътре свети, чува се детски смях и шум от танци. Образите не се виждат, но си личи, че шастието там цари навред. Мои мили съседи - не ги познавам, но ето вече ги възлюбих, знам, че те и мене ще обикнат, те всички са мои братя и сестри, просто още не го знаят, а аз съм ужасно шастлив - просто още не го знам.

     Приближих се до този дом. Застанал до вратата, треперих от щастие и страх. Отворих, за да се присъединя към празника на живота.

Вратата бавно се заскърца, но вътре нямаше никой. Олющената мазилка бледнееше, паяжината трептеше с улавена муха по нея, ъглите събираха прах. Никой няма, само себеомразата е тук! Обезумял, аз тръшнах вратата и избягах. Отвън съзрях и чух, как вътре отново си играят деца и цъфтят девици в танци. Посетих втори дом. Радост, щастие, ала вляза ли се чуваше тайнственият сонм на мъртвите надежди. Целият град кипеше от живот и щастие, ала влизах ли в този дом ме посрещаха призраци! А навън шумът на радост ме преследваше! 

      Избягах в моята квартира! Влязох вътре и бабичка - тлъста, със златен зъб - ми посочи стаята. Четири стени с един малък прозорец ( с поглед към централната улица ), дървено легло, което скърцаше ужасно, червено паяче по прашното огледало, скрин, канапе и картина със стария изглед на града. 

       Нощта падаше, но шумът на радост отвън ме измъчваше! Дори бабичката отвън се кикотеше с други непознати гласове.

       Всичко се повтаря! И знам, знам защо! Тук всеки е щастлив и е част от празника на живота, но аз... но аз нося в себе си един мъртъв град...