-Добре ли изглеждам? - попита Илия.
-Добре си - отговори съпругата му и се усмихна. - Ако искаш не слагай вратовръзката, при такива събирания е нужно да имаш въздух.
Бившият военен, сега пенсионер, се огледа още веднъж в огледалото, обърна се и погледна към часовника на стената.
-Аз излизам - каза той. - Нищо, че е рано, искам малко да се разходя.
В първата събота на април, на всеки десет години се събираше взвода, в който Илия бе служил във военното училище. С годините, на тези срещи идваха все по-малко хора. Разказваха си спомени. Споделяха си кой през какво е преминал. А всичко това го организираше техният командир, на който това му беше първия взвод, под негово командване. Безсънните нощи в караулното, занятията в жега и студ и строгия режим в училището бяха нещата, които сближаваха курсантите и приятелството между тях бе останало за цял живот. Илия излезе от апартамента и се запъти към мястото на срещата. В парка, в който се събираха нямаше много хора. Беше валяло и от дърветата все още се стичаха капки от пролетния дъжд. Мъжът се приближи до една от пейките под голям кестен, докосна я с пръст и след като се увери, че не беше мокро, седна на нея. Погледна си часовкника и се усмихна. Винаги, на всяка среща, той идваше с един час преди другите. Време, в което потъваше в спомени от годините си като курсант във военното училище. Беше се уверил, че от казармата винаги оставаха най-хубавите мигове в съзнанието на човек, а лошите будеха умиление и лека тъга. Той затвори очи и видя първите си дни зад високата ограда. Спомни си как на всяко хранене в столовата, мислено си казваше молитва и се молеше за своите близки. В години, в които държавата бе в недоимък, семейството му едва свързваше двата края и често нямаше какво да сложат на масата. И когато се хранеше, младият курсант, с насълзени очи, се чувстваше неловко от това, че той имаше какво да яде, а вкъщи месеха хляб. Всеки ден тренираха за клетвата. Взводът имаше и учебни занятия и Илия заспиваше, едва сложил глава на възглавницата си. Минаваха ден след ден и вчерашният хлапак неусетно се бе превърнал в мъж. Излишните думи отпадаха така, както и приятелите му в цивилизацията. Все по-малко хора се сещаха за него. Дори любимото момиче си търсеше причини да не идва на свиждане. Илия се бе научил да се справя с ежедневните неща напълно сам. Шиеше, когато е нужно, кърпеше, гладеше и переше. Службата във военното училище изискваше курсантът винаги да бъде спретнат и чист, независимо дали е изморен, недоспал или тъжен. Отвори очите си, огледа се, погледна часовника си. Нямаше още никой. Бившият офицер отново извика спомените от първите години в армията. Ето, в междучасие, пред учебния корпус са се събрали десетина курсанта и той е сред тях. Подаваха си цигара от ръка на ръка. Нямаха пари, за да си купи всеки от тях кутия. Допираха мокрия филтър до устните си, задържаха дима и издишваха с наслада. Всеки чакаше с търпение своя ред, защото знаеше, че удоволствието, дори и кратко, засищаше пълните с младост гърди. Спомни си, как от умора от караул или наряд заспиваше на скамейката в залата, в която преподавателите четяха своите лекции. Как сутрин се събуждаше рано и заедно с другарите си от взвода изпълняваха физзарядката по къси ръкави дори в студеното време. Дори не осъзнаваше, че именно трудностите каляваха в него характера на един истински мъж. Илия отвори очи, стреснат от ръка, която бе докоснала рамото му. Той стана бързо от пейката и се усмихна. Пред него стоеше Стефан Арнаудов. Прегърнаха се и двамата мъже седнаха на пейката.
-Как си? - попита Илия.
-Преди малко пристигнах в града - отговори Стефан. - Чухме се с Тончев и Маринов и те казаха че ще дойдат. Доколкото знам и Росен Иванов ще присъства на срещата. Минчев, Стойков, Тодоров и Пенев са починали. 
Илия наведе глава. Мълчанието на двамата бивши военни бе прекъснато от група деца, които караха кънки в парка. Наближаваше шест вечерта. По алеите се разхождаха хора, които говорех и се смееха. Млади, влюбени, възрастни и такива, които бяха сами. Не след дълго, към Илия и Стефан се бяха присъединили още трима мъже. Говореха си. Спомените от военното училище бяха изчистили умората в очите им, която бе събирана през годините от живота им и носеха усмивки по лицата им. Илия погледна часовника си, беше шест часа. Необяснимо за самия него, нещо го бе накарало да се обърне към входа на парка. Обърнаха се и другите бивши офицери. Инвалидна количка, бутана от двама млади мъже се приближаваше към взвода. В нея бе седнал възрастен мъж. Гладко избръснато лице, късо подстриган и облечен с костюм. Илия и другарите му станаха и изпънаха телата си. Те гледаха в една точка малко над главата на своя командир. Всички мълчаха. Илия тропна с крак и допря отворената си длан до дясното си слепоочие. Младите мъже хванаха командира под мишниците от двете му страни и го вдигнаха от количката. 
- Господин капитан! - извика Илия. - Първи взвод от четиридесет и трета рота е строен за вечерна проверка. Личният състав не е налице...
Сълзите на рапортуващия мъж спряха думите му. Плачът беше чужд за един военнослужещ. Затова очите му бяха сухи, а сълзите се стичаха в гърлото му. Другарите му стояха изправени, с ръце събрани до телата им. Случайните минувачи се бяха спрели до взвода и гледаха вечрната проверка. Командирът не трепваше. Чакаше да приеме взвода, такъв, какъвто бе. А Илия мълчеше. 
- Личният състав не е налице - продължи другарят му Стефан. - Пред вас са курсантите, които оцеляха през годините.
Илия свали ръка, ръцете си свалиха и останалите. Младите мъже отпуснаха командира и той седна в инвалидната количка. 
-Отиваме в ресторанта, където се събираме. Нека се спомним онези времена, в които и вие и аз станахме мъже. Много се радвам, че ви виждам и ми е тъжно за тези, които ги няма сред нас.
Инвалидната количка потегли, бутана от синовете на командира. След нея вървяха останалите от взвода мъже. Строй, който дори в този си вид будеше уважение. Пет възрастни мъже, командвани от своя неподвижен взводен, който усещаше, че това щеше да им е последната среща. Първи взвод напусна парка под аплодисментите на събралите се хора, които бяха свидетели на вечерната проверка.
Аплодисменти за истинските мъже.

Явор Перфанов
09.04.2019
Г.Оряховица