2.04.2008 г., 21:50 ч.

N-OIR (не го правете) 

  Проза » Разкази
1338 0 2
10 мин за четене

Беше студена ноемврийска вечер. Само уличните лампи (където ги имаше) осветяваха улиците и задните дворове. Градът изглеждаше като зловещо хтонично чудовище, хипнотизиращо и убиващо веселостта на всеки бродяга с немигащите си жълти, стъклени очи, които го гледаха от вси страни. Нищо не можеше да задържи хапещия студ далеч от кожата...

На светлината на една лампа той запали цигара (поредната). Взря се пред себе си с невиждащи очи и поклати глава, отново посетен от прекрасните спомени, които го изгаряха от два месеца. Сам си беше виновен, сам си го бе направил да стане така. Но сега, когато осъзнаваше вината си, трябваше да има някакъв начин да промени ситуацията. Само че не можеше да го открие. Дръпна си от цигарата и я погледна с презрение – тююневият дим не му помагаше, но когато преди два месеца пропуши от нерви, не предполагаше, че ще му е толкова трудно да откаже цигарите.

Заваля дъжд... Хладен, лек и дори приятен дъждец, който изпълни тежкия нощен въздух с лека прохлада. За него обаче този дъжд бе просто поредното напомняне за вината му от страна на съдбата. Сети се за онзи път с нея, когато я попита какво смята за романтично и винаги е искала да направи... Тогава тя му отговори, че са три неща – да се целува насред улицата, да се къпе с него и да се целуват в дъжда... Не беше успял да й даде само последното... А сега проклетото време го караше да се чувства още по-виновен, ако изобщо това бе възможно...

Умът му препускаше между горчиво-сладките спомени, причудливите фигури, които изписваше цигареният дим в лепкавия въздух и напразните планове за отбелязване на наближаващия му рожден ден. За него нямаше смисъл да търси повече щастието си – имаше всичко... но същевременно нямаше нищо!

Дръпна си още веднъж от бавно горящата цигара и гледайки високия жилищен блок срещу себе си, си спомни как я беше спасил... Когато тя му се обади, че майка й я тормози и не я оставя на мира, след като бе излязло наяве, че е правила секс с него... Искаше да сложи край на живота си! И затова му се обади „за последно”, за да го помоли да не „прави глупости” и да „живее заради нея”... Тогава той откачи и избяга от училище, като й каза да стои където е и отиде при нея... Когато дойдоха ченгетата, го изкараха герой и спасител... Той обаче искаше само да бъде до нея, да я подкрепи, да й се извини... Тя нямаше как да го разбере!

Уличната лампа премига тревожно, а димът от цигарата направи лека чупка и се изви нагоре-нагоре, топейки се по пътя... С горчивина той си помисли, че е иронично колко много животът прилича на този дим... Издигаме се, вървим нагоре и се стремим да постигнем повече, да сме щастливи. Но в крайна сметка не постигаме нищо... Всичко е мимолетно и трябва да се радваме на малките неща... Защото рано или късно ще се разтворим във въздуха и от нас ще останат само прах и глухи спомени...

Не искаше нищо... Само един миг с нея, миг, в който отново да си поговорят, да я види, да почувства присъствието й, да чуе гласа й. Но бе допуснал отвратителна грешка... и то не една!

Безгласно си спомни всички онези неща, които бе направил за нея, които й бе посветил... Сега, когато за него тя трябваше да остане само спомен (О, колко трудно бе това!) тези неща му причиняваха болка, караха го да се чувства прецакан, сам, безпомощен... Останаха му само цигарите, които освен да му виждат сметката на дихателните пътища, не му помагаха другояче...

Една голяма сълза се отрони от ъгълчето на лявото му око. Не бе плакал истински от много отдавна... Вече бе решил че не го може. Че не е останала достатъчно човечност в него, за да плаче. Че е изгубил душата си... Че се е превърнал в машина, полу-човек, хранен от спомените и дерящ чаршафа на сивата реалност с разкървавени нокти, наостряни единствено от злоба му към самия него.

Опита се да се постави на нейно място... Да премине през спомените си отново, но нагаждайки ги според нейната гледна точка. И тогава видя грешките си, малодушните си и излишни реакции, толкова нетактични и ужасяващо неадекватни, че му идваше да крещи. Да изкрещи на целия проклет свят колко мрази онова нещо в себе си, което рано или късно го лишаваше от всичко хубаво, до което се докосне.

Загледа се в лампата и пророни още една сълза... Не му пукаше че може да мине някой и да го види... Сложи слушалките на МП3 плейъра в ушите си и се загледа в малкия дисплей, светещ мистериозно в уличния полумрак. Натисна бутона „Плей” и след кратко забавяне се потопи в любимия си алтернативен свят – този на музиката...

Тежкият метъл, който се изливаше през слушалките в съзнанието му, не само не му помогна да се отърси от мислите за нея – дори напротив, накара го да се разплаче повече. Тя бе това, което винаги бе търсил. Беше като него, обичаше същите неща, обичаше го... Беше му го показала многократно. А сега, благодарение на глупавия си и безпочвен егоизъм, примесен с безсмислената ревност на един прецакан от съдбата тип, бе съумял да направи така, че тя да го мрази! Да го МРАЗИ!!! Грешка, която той не би могъл да си прости...

If I Could Change Your Mind…”, изкрещя вокалистът на “Disturbed” в ушите му... Знаеше че няма как да я убеди в това, че се е променил... Беше опитал, но от това стана по-лошо... Просто не беше нацелил начина, мамка му! Намери я в чата и й се представи под друго име, но си остана точно такъв, в какъвто се бе превърнал след като тя го изостави – нейният проклет идеал. Когато обаче й разкри кой е, тя не го прие толкова оптимистично. Дори напротив! Той още си пазеше последния И-мейл от нея – „Да ти го начукам, бе, копеле!!!”... Той се усмихна тъжно и свали слушалките...

Бръкна в джоба си и извади нова цигара... Пушеше ги една след друга, беше като издънена печка... Но не искаше да ги отказва... Търсеше смисъл. Чакаше или нея или някоя друга, пред която да може да обещае, че ще ги спре. Защото знаеше, че иначе няма да може. Познаваше се твърде добре, за да се самозалъгва!

Внезапно леко изсъскване отвлече вниманието му от тежките мисли, които вълнуваха съзнанието му. Някаква капка бе паднала върху огънчето на цигарата му, карайки го да издаде странния звук, който сега му се стори смешен. Протегна ръка и на нея паднаха още няколко капки – валеше. Беше напълно забравил за дъжда. Явно и времето плачеше заедно с него...  А дали и за него?

Не искаше, а и не можеше да си позволи да мисли за нея повече... Но какво друго му оставаше? Наскоро се бе запознал с едно друго момиче – но това запознанство го беше покъртило до дъното на празната му душа... Тя бе толкова детски невинна и чиста, макар да бе на неговите години – 17. Докато си говореше с нея, той се чувстваше странно...

Тя му се нравеше, дори много. Харесваше я. Но същевременно се страхуваше от нея, страх го беше да не оскверни по някакъв начин чистотата на душата й. Чувстваше се като гладен и порочен страшен звяр, който застрашава кристалните й възприятия за света. Когато си говореха, в съзнанието му ясно се оформяше зловещо силния контраст между нейната непоквареност и незлобливост и начина, по който тя го възприемаше и собственото му минало, превърнало го в анти-герой, аутсайдер, боклук, нещастен и самотен единак...

Този контраст го подлудяваше. Караше го да се разкайва за грешки, които дори не бе забелязвал, че е допуснал. Може би трябваше да спре да си пише с нея? Мисълта за това обаче го побъркваше още повече... Той имаше нужда от нея. Имаше нужда от хубавите й думи, от усмивката, от „приятелските” целувки, които му даваше. Макар и егоистично, той я приемаше като своя опора, като човек, на който да се довери, когато му стане много гадно...

Дръпна си от мократа цигара и се закашля – ето, че тютюневият дим си казваше думата... Не случайно на кутиите с цигари слагаха тези, как ги наричаха приятелите му, „некролози”... Кашлицата идваше от време на време, силна, гадна и задръстваща гърлото му с кой знае какви боклуци. Единственият начин, който бе открил за справяне с нея поне засега, бе да изпуши още една.

Стоеше на едно място и пушеше цигара след цигара... Бавно около него дъждът се превърна в тих и искрящ на светлината на лампите сняг... Идваше зимата. Както навън, така и в него самия. Чувстваше се безпределно сам и дълбоко обиден от това. Не искаше нищо повече от малко ласки, срещу които даваше всичко, което имаше... Винаги се бе старал повече за щастието на човека до себе си, а не за своето собствено. Гадният алтруизъм, пропил се в него покрай доброволчеството му в Червения Кръст, сега му се беше отплатил лошо. Но и той го беше използвал не както трябва...

Чувстваше се тъпо... Животът беше престанал да му дава онова, което той винаги бе искал – щастие. Когато преди няколко месеца откри, че се чувства така, сякаш никога повече не би могъл да бъде нещастен, се запита дали има смисъл. Сега знаеше, че има... Но не можеше да го открие. Просто до такава степен приемаше самотата си навътре, че не можеше да се отърси от болката, която му бе причинила собствената му неосъзната слабост. Напоследък пиеше много, пушеше още повече, мразеше се. Дори приятелите му не можеха да го измъкнат от трапа, който сам си бе изкопал и в който бе легнал.

Погледна догарящата цигара (Колко ли беше изпушил вече?) и си спомни мрачно думите на един известен литературен критик: „Тютюнопушенето е някакъв порив към излишък, към лукс, към наркоза. Подобно на виното и златото, то не е непосредствено средство, което гарантира живота”... Хвърли цигарата в краката си и я смачка с маратонката си.

Погледна нагоре към невъзмутимото небе, от което капеше ситният дъжд. Там някъде беше онзи, в който вярваше половината човечество. Но той вече се бе разколебал във вярата си. Бог никога не му помагаше, когато имаше нужда от него. Към този момент единствената мисъл, която му хрумна, беше: „Слабите бярват в Бог, силните вярват в себе си!”... Може би беше така... А може би не! След отчаяния си опит за самоубийство преди година и половина, той смяташе, че по някаква причина му е даден втори шанс. Но ето, че и този втори шанс се превръщаше в кошмар.

Въздъхна тежко, обърна се и тръгна към вкъщи. Надяваше се след нощната разходка поне там да намери нещо, което да го откъсне от тежките мисли и застоя в личния и обществения му живот. Отново погледна към небето, плю встрани и потъна в сенките...

 

*          *          *

 

Noir... Всичко за него беше Noir – на френски „черно”, но за него смисъл на съществуването му. Празнината в душата му превръщаше тази проста думичка в нарицателно и в достатъчно обяснение на всички болки и беди. Но той не съзнаваше това, което наистина му бе причинило тези тревоги – собствените му песимизъм и късогледство... Noir!!!

© Диян Каролев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прочетох с интерес, пишеш увлекателно! Нека бъде цветен живота ти!
  • Много хубаво! Много ми хареса...Поздрави, Деси
Предложения
: ??:??