Четирите взвода на школата за радисти, където минаха първите седем месеца от военната ни служба, бяха строени за сутрешен развод. Ротният командир изкара пред строя редник Георгиев от втори взвод.  Бил се нещо опънал на отдельонния си командир. Те били на всичко отгоре градски, от Бургас, но познанството явно избило не в сближаване, а в противостояние.

– И ти, Георгиев, какво каза тогава на младши сержанта Иванов?

– Казах му, че в Бургас ще се оправим.

– Пет непоряда по служба, в Бургас се оправяйте!

Старши лейтенантът придружи думите си с един широк жест на ръката, който сякаш казваше: «Нямаш проблеми, Георгиев! Сега си избичваш непорядите, пък след уволнението колкото си искате се оправяйте двамата в Бургас!»

За тези, които не са имали случай да посветят две години от живота си на военна служба (а флотската траеше даже три години), нека да поясня терминологията. Тя е дошла от руски, понеже след Освобождението руски офицери са обучавали младата ни армия. «Непоряд» ще рече «наряд не по ред». Нарядите бяха различните задължения, изпълнявани от войниците и необходими за правилното функциониране на една военна част. Имаше бакáри (т.е. тия, дето помагат в кухнята), караул, противопожарна защита (ППЗ, сиреч «пост постоянно заспал»), но най-често непорядаджиите ставаха дневални по рота.

Като такива те трябваше да поддържат вътрешния ред, зимъска да следят печката да не угасне и, разбира се, да чистят, най-вече търкайки с парцал. Както казваше елегантно и в рима една казармена мъдрост: «Търкаш, търкаш, без да мъркаш. И да мъркаш, пак ще търкаш.» Може би затова един аскер-аркадаш беше изменил така текста на една песен на Тодор Колев: «Сто кила ракия давам, сал дневален да не ставам.»

За да може дневалният да се справи с всичките си задължения, уставът му предоставяше не повече от четири часа сън на денонощие. Наряд можеше да се дава не по-често от веднъж на два дена, но и това е достатъчно след пет последователни наряда да си като на автопилот. Пропуснах да спомена, че наряд се даваше по списък и по ред, но имаше ли наказан, той се ползваше с предимство (иначе защо да се казва «непоряд»). Тези, които не бяха особено гъсти с дисциплината, ставаха побратими с парцала, а набиеха ли се в очите на началството, се превръщаха в «бройки».

Такава бройка в нашия взвод беше редник Пенчев. Военната му книжка в нейната част, предвидена за вписване на наложените наказания, беше вече запълнена преди края на школата. Още помня за какво получи първите си два непоряда. Взводният беше заповядал да сме на плаца, за да огледа дали всеки от нас имаше всичко от необходимото облекло и снаряжение. И така ние сме строени, само Пенчев го няма. Пращат ни да го търсим и извикаме. Намираме го в спалното, където той авторитетно ни обяснява, че не може да излезе, преди да си е зашил едно копче на шинела. Връщаме се да докладваме на взводния. Той пак ни праща да го викаме, а Пенчев е непреклонен – с незашито копче той за нищо на света не е съгласен да се появи пред очите на обществото. След третата итерация на този пинг-понг той все пак благоволи да излезе и взводният, бесен, откри сезона на непорядите.

Тук е май мястото да спомена, че отдельонен командир можеше да наказва с до два непоряда, старшина на рота и помощник-взводен – с до три, при взводния командир правото се качваше на четири, а ротният беше приложил спрямо Георгиев пълните си пет непорядни правомощия, които трябваше да предхождат разчистването на сметките в Бургас. Впрочем от ротен командир и нагоре регистърът на възпитателните мерки се разширяваше – можеха вече да се раздават и арести, считани за крайна мярка, подходяща и прилагана спрямо хора с естествена имунна защита срещу благотворното педагогическо въздействие на непорядите. Пенчев щеше да заслужи и нея, но по-късно, след школата за радисти.

В качеството си на бройка той не беше единствен във взвода, но все пак се открояваше сред останалите бройки също както Юпитер сред спътниците си. Веднъж един от тях, редник Ценов, неправилно оцени чувството за хумор на взводния. Имахме строева подготовка и редник Харманджиев беше определен да ни командва. Марширувахме в колона по един, първи беше Ценов.  Харманджиев извика: «Дясното рамо напред!», сиреч завой наляво. Ценов изглежда правилно отгатна, че Харманджиев ще се забави с командата «Право!», та затова хубаво засука кравая. И когато командата все пак дойде, беше вече късно – строят ни се самопресече като емблемата на СПИНа и войниците отпред (с Ценов начело) започнаха да се блъскат с тези от края.  Разгневен, взводният каза: «Стой!» и Ценов си получи непорядите.

Но да се върнем на Пенчев. Един път взводният (старшина-школник, срочнослужещ втора година) водеше занятие в класното и беше започнал да се самовъзхвалява – как щом като може да се оправя с войници, какъв добър възпитател ще стане на бъдещите си деца. Пенчев го гледаше с присмехулно изражение на лицето, нещо, което взводният не можа да изтърпи. Накара го да отиде да си вземе противогаза (пък под него колкото ще да се усмихва). И така, получил командата: «Газ, Пенчев!», последният прибяга до мястото си и весел-весел извика: «Га-а-а-аз!»

Недоволен, взводният го запита защо не изпълнява, без да се прави на интересен. Пенчев изпод противогаза отговори: «Другарят старшина Илиев каза, че командата «Газ!» трябва да се повтаря.» Това беше вярно – помощник-взводният старшина Илиев наистина беше казал, че подаде ли се в бойна обстановка командата «Газ!», длъжен си да я повториш, за да предупредиш и другите за опасността.

Е да, но едно е да си на бойното поле, а друго е, когато ти «подават газ» просто защото не искат да гледат ехидната ти усмивка. Пък и изпод противогаза обясненията на Пенчев не се чуваха ясно.

Може би поради това обстоятелство биографията му за пореден път се обогати с още два непоряда...