Мефисто - лукавият, коварният е седнал отсреща и брои залъците...Мефисто е треньорът, когото поколения гимнастички помнеха все такъв - нито млад, нито остаряващ. Набит, малко недодялан, понякога брутален, влюбен до полуда в гимнастиката. Казват, че някога обичал да си тананика известната ария на Мефистофел от  операта на Бойто.  От години се появяваше секунда преди поредната тренировка с неизменното " Айде пилета, размърдайте се". Бавен в движенията, отдавна възпълен, прекосяваше залата като някой властелин, сядаше тежко с гръб към момичетата. Виждаха го да разлиства вечния вестник, сякаш идваше тук единствено  за да го прочете.Измамно впечатление, разбира се , и всички знаеха , че е така. Мефисто бе човек на знанието и безкрайното търпение, на тънкия слух и нюх.Без да се е обърнал нито веднъж, безпогрешно знаеше коя колко опита е направила и колко още и трябват. Ако някоя спестеше нещо, тутакси чуваше""Пилето на смесената, знаеш ли приказката за момиченцето дето викало: " ела вълчо, изяш ме"?

   Ира беше едно от многобройните "пилета", които се "излюпваха " непрекъснато в "инкубатора" на Мефисто.Като добър стопанин, винаги нащрек, той бдеше грижовно и прикъткваше току- що появилите се в широкия и суров свят на гимнастиката. Опитното му око веднага откриваше кое от щъкащите крехки създания заслужава внимание и го обграждаше с такова. После прилежно сортираните"новоизлюпени"потегляха по стръмната пътека на съвършенството. Такава беше съдбата и на Ира. Животът и преминаваше под знака на странни формули - техническо майсторство, изразителност на изпълнението , увереност, балансирана кондиция и какво и още не.

   " Пак се накълва порядъчно, пиле"- мърмори Мефисто сърдито. Ира не го чува. Яде бързо, гълта големи залъци, не откъсва очи от зачервените пържени картофи. Дъвче през глава, а в мисълта и се върти суровият, неписан закон за килограмите.Ни грам не трябва да наддаде, защото я дебне неизбежен провал, а така и се яде..."Прекали и знаеш какво трябва да направиш"- казва като на себе си Мефисто с равнодушен тон - вариант едно". Проклети да са на Мефисто вариантите!.Знае разбира се всичко. Рефлексът на гърлото е отлично изработен.Гледаш втренчено в една точка, докато стомахът събран на топка тупти и се изпразва... Спомни си за песничката , която момичетата пееха в съблекалнята : Мефисто ни е създал в казан с мъчнотии. Сред ада да врим, а той с тризъбеца си да пробожда сетната надежда"...Спомни си и друго:"Пилета, - казваше им лукаво след изнурителна тренировка, за първи път откъснал очи от вестника - елате насам". И те тръгваха разглобени, с натежали нозе и наведени глави, отпуснали огрубели длани."Нали  не искате да сте мокри кокошки, а личности?-посрещаше ги Мефисто с блеснали очи. "Не искаме" - измънкваха с половин уста. "Не посредствени, не обикновени- продължаваше той, а гласът му трепваше издайнически от вълнение - а забележителни, изключителни, герои на деня,легендарни шампионки, чийто имена да светят изписани със златни букви"...Всички от отбора знаеха прекрасно тези думи, защото ги бяха чували и сънували стотици пъти. Отначало всичко беше така хубаво, като усилие, като превъзмогване, като стремеж нагори и нагоре, но после ...

    "Няма да го направя, край с вариантите" - отряза Ира, като забоде демонстративно още едно залъче с вилицата и вирна упорито брадичка - Няма!"Мефисто си стоеше на другия край, пренесен във вестника си и дори не трепна, сякаш думите на Ира преминаха покрай него и той не ги разбра.Настъпи неловко мълчание. Чуваше се само как потраква вилицата в чинията и хрупкането на картофите в Ирината уста. " Нали си личност?" - най-после процеди през зъби Мефисто и на Ира и се стори, че измина цяла вечност, докато го изрече."Личност ли? - отвърна троснато- отначало исках да стана". " И спечели шампионата" - додаде ловко Мефисто и лицето му се озари от тънка усмивка, докато я стрелкаше страховито с очи." Сега искам да съм просто човек" - промълви тихо, но твърдо Ира". "Не човек , а мокра кокошка" - поправи я Мефисто и на лицето му се появи пак онази тънка, а сега вече и злорада усмивка. Ира усещаше с цялото си същество, че в гърдите на този човек, който я беше отгледал в залата, клокочи ярост и всеки миг тя ще я връхлети като лавина. "Разбира се ти ще го направиш и сега само си губим времето"- каза с хрипкав и доколкото беше възможно спокоен глас Мефисно."Няма!" - повтори със стиснати зъби момичето и затвори очи.Зачака светът да се сгромоляса, да затрещи , да започне потопът. Така , докато не остане камък върху камък, а сред гръмотевиците ще ехти ехидният смях на дявола. "Тогава вариант две" - отсече Мефисто с тон, нетърпящ възражение, сякаш не я беше чул - няма накъде, пиле". Вариант две беше да хапваш човешки, но после непрекъснато да дъвчеш, за да не позволиш на стомаха да храносмила. Накрая вариант две преминава във вариант едно. Ира го поглежда някак тържествуващо. Иде и да кресне в лицето му , станало моравочервено: " Край на мъките с килограмите и всичко останало. От днес край и завинаги"... Вместо това става и тръгва към изхода. На улицата поема дълбоко хладния въздух и се затичва към огрмната чугунена тръба.Стоеше , боядисана в червено край изкоп. Наведе се и погледна с широко отворени очи. На другия край бе кротнал един друг свят - светъл и добър.Хора с грейнали очи и чашки димящо кафе, си говорят нещо, похапват и не бързат за никъде.Ира изважда главата си от тръбата и се затичва към другия край, за да погледне и от там. В далечното кръгло отвърстие вижда Мефисто. Той стърчи с масивната си фигура и го затуля.Едва се сдържа да не се развика, ще експлоадира. Ира разтърква очи и пак поглежда. Сега Мефисто е доволен, смее се гръмогласно. Премята небрежно медалите, спечелени от "пилетата" от ръка в ръка. Те подрънкват глухо и проблясват в златисто... Ира се изправя и  тръгва към залата. Знае , че някъде от далеч зората ще дойде пак, а "пилетата" ще осъмнат край уредите. Въздухът в залата ще трепти влажен и лепкав,  уредбите ще бръмчат тихо, ще прозвучи пак познатото " Айде , пилета, размърдайте се". Ще се раздвижат като омагьосани - безплътни създания , сякаш призраци. Утрото едва ще се процежда зад масивния гръб на .вълшебника Мефисто, който е направил мъката красива и привлекателна. Опит след опит- рондат, салто, пак рондат, двойно салто и превъртане...Главите се наливат с олово. Няма небе , нито вятър. Въздухът тътне. Най- после край! Дошло е времето за тъжния обяд.Мефисто сяда неизменно  отсреща, за да брои залъците. Световните шампионки, покорителките на планетата, преглъщат едва вечната салата и треперят за всеки грам...

   Неусетно е дошъл големият финал на шампионата.Пак отиват към залата . Мефисто сподиря Ира като сянка. Мълчат, но Ира сякаш чува ледения му глас:"Утре ще се сгромолясаш от върха на славата си" Иска да му отвърне  нещо , което да прозвучи гордо и решително - онемява .Мефисто я стрелка с очи косо като обречена.В мозъка и продължава да се превърта коварната мисъл: "Защо са ми титли , защо са ми медали, ако аз не съм аз? Коя е всъщност тя? Момиче , което не е успяло да стане жена и живее в залата между два шампионата с безсънни нощи преди състезание и здраво вкопчено напрежение във всяка фибра на тялото. На другия край, като в рая, хората , все така отпиват от димящото кафе, похапват до насита и не бързат за никъде...Вървят към залата. Крачат редом с Мефисто, но ги разделя за първи път някакво идиотско очуждение. Изведнъж Ира забелязва, че Мефисто съвсем се е смалил. Някаква безкрайна тъга и обреченост лъхат от него. Ситни с коса походка на напъдено куче, което иска да побегне надалеч.Без собствен живот и радости, венчал се завинаги с гимнастиката,  превърнала се в негова съдба. Привидно зачетен в един вестник,който не успява да прочете никога, заслушан в шумовете на залата, не усетил как си е отишъл животът.

      С топка в гърлото и напиращи сълзи на Ира и идва да ревне като онова някогашно момиченце, когато Мефисто беше и майка, и баща. Знае , че преди да излезе на подиума, ще поспре за миг при него, а той ще протегне ръка , за да я докосне по наведената глава. Няма да отрони дума, но Ира ще чуе да звънне в ушите и онова непроизнесено " било що било", което е като сладкия залък от онези далечни дни, когато можеше да се наядеш до насита.