II

- Защо ме гледаш така?

- Как?

- Знаеш как..

- Много си красива...

- О, моля те.. Тези заучени фрази. Ако при другите ти “завоевания” минават...

- Не си ми завоевание. Ти дори не си моя.

- Правилно. Хубаво е, че го знаеш.

Лъжа ли беше и беше ли негова, всъщност? Беше ли се предала? Беше ли му се отдала?

- Продължаваш да ме гледаш..

- Не е вярно.

- Усещам как погледа ти се разхожда по мен..

- Красива си. Ухаеш на вино, ванилия и самодостатъчност.

Тя го погледна с детските си очи и се засмя.

- На вино и ванилия да. Но на самодостатъчност.. По - скоро лъхам на самота...

Такава беше. Самотна в самотата си. И това, което можеше да му подари беше самота, в най - чистата й форма.

И тая самота, която извираше от дълбините на бездънната й душа можеше или да го удави, или ...

Толкова много „или”-та и толкова много многоточия имаше в тази жена, че човек можеше спокойно да се изгуби. И то доброволно.

Това, което лъхаше от нея беше също толкова силно, колкото притегателно беше и неговото излъчване.

Дърпаше я, после я отблъскваше изпращайки я на вратата (за по - сигурно), а после с още по - голяма сила я връщаше. И то със засилка.. И с тази засилка тя се разбиваше в дълбините му, които я изкачваха на ръба на Вселената, след което я запращаха в най – тъмните, и дълбоки води..

- Трябва ли да ходиш тази вечер? - наруши тишината той.

- Трябва. - отвърна твърдо тя.

- Не ми харесва как разни необуздани и излезли на лов псевдо мъже, и уж примерни жени се навъртат около теб с разните си неприлични предложения и неистовото желание да ти купят питие! - изсумтя той.

- Мммм - измърка тя. - Любимите ми.

Знаеше, че го дразни и й харесваше. А колкото и да се дразнеше той, толкова му, и харесваше също. Което го влудяваше още повече.

Тази жена беше пожар, който много трудно човек можеше да овладее, камо ли да угаси.

Тя беше готова да тръгва, когато той опря ръка на вратата притискайки я към нея.

Стискаше челюст и дишаше тежко във врата й.

Хвана косите й с едната си ръка, докато с другата прокарваше пръсти между краката й.

Гореща. Влажна. Тръпнеща и стенеща в ръцете му.

Отдръпна се бързо от нея, защото точно такава я искаше - готова за него.

Раздразнена и още по - мокра тя тръшна вратата след себе си.

Трясъкът беше оглушителен, отрезвителен и задаващ въпроси от типа на: така уверен в себе си дали не направи грешка, че я възбуди толкова много, пускайки я право в устата на звяра?

“Устата на звяра“.

Това беше едно от определенията за Барът – мястото, което приютяваше всички изгубени, търсещи и задаващи въпроси души, умело прикривайки виковете им на безпомощност.

Понякога даваше отговори. Друг път, обаче, те хвърляше в дълбокото без да се интересува дали можеш да плуваш или не. И го правеше с такава лекота, сякаш...

Ако Барът беше човек, то определено щеше да е жена. Ето защо с такава лекота подканваше самотниците да минат през вратите му. И всеки мъж, както, и всяка жена, които попадаха в мрежите на изкушението успяваха да намерят някои от отговорите, които си задаваха.

Наблюдаваше се тенденцията, обаче, в която въпросите идваха след като останем на тъмно.

В този случай същите тези въпроси, че и много повече, се появяваха в онези части на денонощието, в което първите слънчеви лъчи докосваха необятната шир на още по – безкрайното небе.

Ходещи въпросителни. Затова и с още по – голяма лекота същите тези блуждаещи се връщаха в Барът, където молеха за още, и за повече. Възбудени, но незадоволени.

Ако на теб, който ме четеш, през ума ти мина изключително повърхностната мисъл, че говоря за задоволяване на физически нужди ще те помоля да затвориш книгата, която държиш и да я прибереш на сигурно място, а именно – далече от себе си.

Ако останеш до самия край ще разбереш, че тази книга разказва за човешките слабости и пороци, както, и за всевъзможни видове разкрепостености, но в никакъв случай не принизява до онова ниво на пошлост, което доста често се среща в порно индустрията, например. Това, обаче, е друга тема на разговор, която (не обещавам), но може би ще разгледаме в някои следващи редове.

Мъжете бяха изключително глупави същества. Особено, ако и когато човек засегнеше егото, и гордостта им. И не кой да е човек, а някоя жена.

В природата им беше да се изявяват като Алфата на групата. Ходеха наперено, с високо вдигнати глави, гледаха пренебрежително като в същото време искаха земята под краката им да бъде целувана. Което беше абсолютно избиване на комплекси.

Жените не оставахме по – назад, разбира се, в играта на котка и мишка. Преследването ни възбуждаше, както и краят, в който някой биваше изяден.

Рядко се случваше да срещнеш някой, без значение мъж или жена, и този някой да позволи на енергията, която притежаваш да се разлее заливайки всичко наоколо. Да те превземе.

Да, точно това ставаше, когато истинската женска енергия срещнеше истинската мъжка такава и обратното.

Сблъсъкът между двете беше неизбежен. Всяка една от тези енергии захранваше другата като мощен генератор изваждайки най – доброто от най – доброто.

В тези случаи нямаше нужда от гръмки думи и обещания. Не беше нужно мъжът да се показва колко голям играч е, нито имаше нужда жената да демонстрира колко е добра в извратената игра на шах. Не винаги имаше нужда от правила, по които да се играе, защото истинският мъж, както и истинската жена бяха по – стари от всички написани игри, и правила.

Нещото, от което всеки имаше нужда беше някой, който другият да следва. Без въпроси. Без колебания. Без съмнения. Доброволно.

Тук не ставаше дума да принудиш другия, упражнявайки манипулация, да направи всичко, което пожелаеш. Ставаше въпрос за това да си добър в нещата, които правиш, но да оставиш другият да бъде по – добър.

Излишно е да казвам, но все пак ще го направя, че нямаше абсолютно никакъв смисъл от упражняването на каквато и да е сила. Особено физическата такава. Както и крайността да накараш другият да ревнува. Това вече беше последната крачка към бездната на отчаянието, която всеки един човек на тази планета трябваше да избягва.

Същото важеше и за опитите да сложиш около нечий врат каишка, която изобщо не прилягаше.

Оставям за малко изписаните дотук редове да отлежат, докато си запалвам цигара и в същото време давам възможност на следващите редове да подишат. И си мисля: дали е възможно на финала тази книга да се окаже един страхотен наръчник за това какво НЕ трябва нито един от двата пола да си причиняват взаимно?

Не обещах, че ще говорим за порно, но мога да ти обещая, че... със сигурност си заслужава чакането.

Устните ми докосват филтъра на цигарата. Никотинова целувка и след това експлозия.

Мъже, никога не се опитвайте да накарате една жена, която ви дава света, да ревнува. И никога недейте да я разгневявате, и да се опитвате да я държите вързана за вас чрез секс. Или по – скоро чрез липсата на такъв. Това я вбесява още повече.

Жени, никога не правете опит да си го върнете на мъжа, който е подценил силата на яростта ви. Но не се и опитвайте да привлечете вниманието му спейки с друг мъж. Това само ще го направи отмъстителен и ще го прати в леглото на друга жена. Такава като вас, която се опитва да привлече внимание.

Моят съвет ли? От личен опит ще ви кажа следното: мъжете ги е страх от жените, но никога няма да си го признаят. Защо ги е страх ли? Защото само една жена знае какво всъщност искат жените. Логично, нали? И само една жена може да даде на друга... Е, излишно е да довършвам точно това изречение.

Аз, като представител на нежния пол и оперирана от чувството за ревност мога да ви кажа, че нощта, в която този мъж ме опря на вратата възбуждайки ме до степен „Безкрай” беше нощта, която той никога не забрави...