24.09.2011 г., 19:46 ч.

На един живот разстояние 

  Проза » Разкази
911 0 8
3 мин за четене

Усещах сблъсъка от студената стомана и главата ми! Едва ли трябваше да мога да подреждам мислите си в правилен ред. Но успявах.

Казват, че смъртта идва по един и същи начин. Може би е дошъл моят момент. Защо точно сега? Откривайки любовта и смисъла ми занапред.

Още бе пресен споменът ми, когато ги видях по пътя. Усмивките им и начинът, по който се закачаха, говореше за дългогодишно приятелство. Основа за жертви, защита и силно уважение помежду им. Спогледаха се, когато ги подминах и весело подхвърлиха някоя шега по мой адрес.

,,Момчета.'' Помислих си аз. Въпреки че бяха малко по-големи от мен.

Единият с шоколадова кожа, черна коса и карамелов цвят на очите, чиято красота бе естествена. Можех да потъна в очите му. Даже оказа доста странно въздействие погледът му върху мен. Сърцето ми сякаш забави ход, а бузите ми пламнаха.

И другият със снежно бяла кожа, светла коса и стъклено син цвят на очите, които сякаш искаха да ме приковат под властта им. Красота, която можеше да убива.

Сетих се за полюсите. Единият положителен, а другият отрицателен. Пълна противоположност. Точно така изглеждаха и те двамата.

В последствие се запознахме, а компанията им ми беше не само приятна. Нуждаех се от тях и най-вече от него.

Тъмнокосият, чийто сърце бе изпълнено с доброта и нужда да помогне на всеки. Научих какво е усещането да обичаш. Да можеш да дадеш всичко от себе си. Тялото ми всеки път ме издаваше, когато се срещахме тайно на онова любимо място, което разбираше напълно чувствата  ни. Прикриваше ни от всички, позволявайки ни да разкриваме безвъзвратно силата на любовта.

Не зная как бе научил за мястото ни. Сигурно ни беше проследил. На няколко пъти усещах похитителния му поглед върху мен и страстта, която бушуваше от омърсените му мисли.

Колкото и светлина да имаше по себе си, блясъкът му беше пагубен.

Замислих се как могат да се привличат противоположностите. Единственото, което ми хрумна, е може би заради баланса. Как имаше обич и омраза, щастие и мъка, добро и зло и още безброй примери, така бяха и те двамата.

Виждах стъклените му очи,  полудели от безумие. Предусещах, че ще ме нарани. Дали от ревност за това, че открих място в сърцето на приятеля му, или може би защото го привличах. Исках да се изправя и да побегна, но ударът със стоманата беше неизбежен. Тялото ми лежеше неподвижно на земята. Виждах го как се приближава все по-близо към мен. Дъхът му беше върху пълните ми с кръв устни. Чух тихо да ругае и след това бавно ме убиваше със всяка една дума.

,,Мислихте, че ще ви позволя живот, изпълнен със щастие. Бързо щяхте да забравите за мен. А знаеш ли колко години сме заедно? Откъде да знаеш, та ти никога не си съществувала. Затова отмъщението ми ще бъде бавно и мъчително. Ще умреш с мириса на тялото ми и дъха от моите целувки. Аз ще бъда последната ти тръпка и последната мисъл, преди да напуснеш този свят. Трябва да си ми благодарна, мръснице, че няма да те оставя сама. Не мога, не съм способен, защото съм обезумял по теб и щом няма да си моя, няма да си ничия.''

Усещах как притискаше тялото си към мен , но не можех да се противопоставя. Исках да умра, за да спра да усещам.

Какво ли бях сторила, за да получа тази ужасяваща смърт. Затворих очите си и си представих него.

Карамеловите очи, в които можех да потъна часове. Топлата му прегръдка, в която чувствах защита, любовта, която движеше кръвта във вените ми... И всичко това бе на един живот разстояние от мен. Жалко. Но явно така е трябвало да бъде. Поне той е добре и може би един ден ще открие отново тази невероятна сила на любовта.

Той, сякаш прочел мислите, ми каза.

,,Да, и на него си отмъстих. Предполагам, че ако има друг свят, на който да се срещнете,  ще ви бъде добре. Но след като приключа с теб, ще довърша и себе си. И там няма да ви позволя, ще бъда винаги вашата пречка, така че се приготви. Сбогом, любима не моя и пожелана. За мен ще си онзи забранен плод, който винаги ще съм способен да откъсна.''

Чух изстрел.

Кръвта му се стичаше по тялото ми. Не исках... Още се чудех защо съм жива. Трябваше след всичко това да си отида.

Ами ако оцелеех, как щях да живея?...

© Елeна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??