Аллах, най сетне. Вода!!!

От седмици вече върви през тази пустиня под лъчите на палещото слънце. Водата е на привършване и последните няколко дена той си наложи да изпива по не повече от три глътки на ден.

Кожата му се напука и се покри с мехури, през цялото време му се виеше свят. През ноща страдаше от студ, а през деня от непоносима жега. Трябваше да се върви напред. Нямаше друг начин. От една седмица вече му беше ясно, че се е отклонил от пътя на керваните и сега нямаше никаква представа къде точно в пустинята се намираше. Знаеше само едно. Ако не се движи ще умре. Пустинята все някъде трябваше да свърши. Ако успееше да премине това разтояние докато все още имаше вода то можеше и да оцелее.

Ако ли не, то се надяваше някоя пясъчна буря да засипе по-дълбоко трупа му, за да не стане за храна на лешоядите. Изпитваше отвръщение при мисълта, как тези гнусни същества разкъсват месото му и изкълвават очите му. Отвръщението се засилваше от разбирането, че лешоядите спокойно могат да прекосят пустинята на мощните си криле, и да достигнат до вода.  Тези отвратителни миришещи на мърша харпии, кръжащи сега над главата му, и чакащи неговата смърт, сигурно само преди половин-един ден са се наслаждавали на прозрачна студена изворна вода някъде в планините на запад. Мисълта за това го вбесяваше и му даваше нови сили да върви напред, към залязващото слънце. Все пак тази огнена пустиня трябваше да свърши някъде нали?

Да. Но може би не за него. Може би за него пустинята никога нямаше да свърши? Може би духът му ще броди вечно по тези убийствени места и ше търси нея?

Лейла. Тя бе порождение на Иблис проклетия, който ни съблазнява за да ни погуби, и да ни захвърли в геената огнена, като скрие лицата ни от всеблагата светлина на Аллах и пророка му Мухаммед да се слави името му.

Той и до сега не можеше да разбере как вярващ в Аллаха, възрастен, улегнал човек, като него, с добро и любящо семейство, може да се влюби, така както се влюбва само един неразумен голобрад юноша. Разбира се, че мъжа има желание към жените, но това, което изпитваше към Лейла не беше желание за съвокупление. То беше нещо от друг свят. Той искаше да се слее с нея, да стане едно цяло, да се разтвори в тази жена. Тя беше негова робиня и беше изцяло под неговата власт. Той можеше да си прави с нея, каквото си поискаше, и го правеше. И колкото повече го правеше, толкова повече ставаше нейн роб.

Боже, как само се любеха! Всяко проникване в нея, всяка нейна ласка бяха, като безценни перли нанизани на огърлицата на вечността. Тя беше, като желан извор, който не утолява жаждата. Колкото повече пиеш от него толкова повече ожадняваш. Пиеш  ли пиеш, на големи жадни глътки, водата тече по брадата ти  облива дрехите ти а ти все не можеш да се наситиш и искаш още и още и още. Лейла.

Като извор в пустинята беше тя.

Той и даде всичко. Тя изпи всяка капка от него и поиска още, и той наруши законите на шариата - посегна на чуждото за да и го даде. Посегна на честта на семейството си и очерни името си пред хората. Всички му обърнаха гръб. Приятелите му го изопставиха, децата му не искаха да чуят за него, жена му не му отвори вратата си повече, а родителите му го проклеха.

И ето го сега, немил и недраг, изгубен някъде във великата пустиня, допиващ последните капки безценна влага.

Той вървеше напред някак си по инерция, и не толкова за да се спаси от смъртта, но за да избегне гнусният край в стомасите на лешядите. Живота вече не беше важен. Той предаде семейството си, опетни името си и наруши заповедите на ислама. Геената огнена беше единственото, което го очакваше.

Но какво е това!?! Нима е възможно? Оазис! Зеленината на палмите поклащащи се в далечината обещаваше вода. Ах тази вълшебна течност. Само ако може да изпие поне още една глътка прозрачна хладка водица преди да го погълне вечният огън. Само ако може!

Но, това сигурно е мираж. Също, като Лейла. Видимост на шастие, измама на сетивата, изпратена от Иблис, проклетия за да доубие всичко добро в душата му преди да я запрати в пъкъла за вечни времена!

Не. Той няма да се подлъже. Няма да тръгне към измамата. Ще продължи на запад. Там е края на пустинята. А това тук, то е измама. Също, като Лейла.

Той обърна гръб на видението и отправи отчаяна молитва към Аллах. Молитвата на грешника, прокълнатия и отхвърлен от всички. Той се молеше трескаво Аллах да отврати сетивата му от видението Иблисово и да го поведе по правия път, пътя към неговата всепрощаваща светлина. Той се молеше а видението обсебваше съзнанието му. Думите бяха безсилни. Картината на прохладен извор румолящ под сенките на дъретата сред зелена морава беше всичко, което възпаленото му съзнание можеше да види, и той разбра. Аллах е отвърнал лицето си от него също...

Тялото му се отдели от вцепенената му душа и тръгна поклащайки се към видението. Душата наблюдаваше своят край с ужаса на обречеността. Тялото вървеше протегнало трепереща ръка напред към най-билзкото дърво. Ето то е все по-близо и все по-близо след миг ръката ще усети нищото и душата с крясък ще отлети в последното си огнено обиталище. Дали?

Истината беше на една ръка разтояние.

Лейла!  Снагата ти е стройна, като  стеблото на палма, ухаеш на ябълков цвят,  дъхът ти е като прохладата на оазиса, слюнката ти е сладка и освежаваща, като изворна вода, тялото ти е желано от мен, като меката зелена морава е желана  от изморен от пътя скитник! Най-сетне съм отново при теб! 

Здравей Лейла!