Аллах, най сетне. Вода!!!
От седмици вече върви през тази пустиня под лъчите на палещото слънце. Водата е на привършване и последните няколко дена той си наложи да изпива по не повече от три глътки на ден.
Кожата му се напука и се покри с мехури, през цялото време му се виеше свят. През ноща страдаше от студ, а през деня от непоносима жега. Трябваше да се върви напред. Нямаше друг начин. От една седмица вече му беше ясно, че се е отклонил от пътя на керваните и сега нямаше никаква представа къде точно в пустинята се намираше. Знаеше само едно. Ако не се движи ще умре. Пустинята все някъде трябваше да свърши. Ако успееше да премине това разтояние докато все още имаше вода то можеше и да оцелее.
Ако ли не, то се надяваше някоя пясъчна буря да засипе по-дълбоко трупа му, за да не стане за храна на лешоядите. Изпитваше отвръщение при мисълта, как тези гнусни същества разкъсват месото му и изкълвават очите му. Отвръщението се засилваше от разбирането, че лешоядите спокойно могат да прекосят ...