Колко прегради рушим ежеминутно, докато стигнем до същината на въпросите?! Овдовелите ни усещания скрибуцат под напора на отминали постулати. Превързваме пропукани устни, които кървят от неизречени слабости и закриваме очите си - за да не ослепеят.

Тъмно, по-тъмно, забрава...

Броим изгладнелите себеподобни и доброволно се жертваме пред олтара на въжделенията им. Самозалъгваме собствения си глад с... техните очаквания. Доволно преживяме несмилаемите им търсения и полягаме, удовлетворени от постигнтата хармония с агонизиращата ни същност. Сънуваме детството си - цял живот. И докато превъзмогнем загубата му, загубваме себе си.

Добре е да поплачем на изпроводяк. Погледът ще се избистри. Ще спрем да се удивляваме, а изгревът ще се превърне в рутинен поток от разпадащи се цветове. Забързаният ритъм на пулсиращите мигове ще отчупва малко, по малко от късчетата достойнство, разпилени от мимолетните срещи по прашните пътища на случайността, а дъждът ще припява носталгично на латентните ни впечатления... Погубвайки в пазвата си мечтаните измерения на очакваното.

Ще си тръгнем окрилени и щастливи. Доволни от тихото примирение със съдбата си. Ласкавите лъчи на залязващата ни горест ще стелят умиротворителни послания към случайните ни последователи и ще пируват блудствено, във вакханичен транс с невръстната чистота на остатъците от душите ни...

Когато се съпреодолеем, ще се преродим фрактално в напуканите недра на нечия друга вселена, за да напомняме... на любовта... че е преходна.

18.02.08.

Пловдив