На мен има ли кой да ми каже "винаги"
И докато лежа така, втренчен и сам, се опитвам да открия причината за болестта, празната стая и глада. Връщам се отново и отново в моето “преди”, припомням си думите – собствени и чужди, а действията се опитвам да забравя.
Луна няма, само тъжна улична лампа прегръща в ледена светлина мартенското настроение на вечерта. Къщата е мръсна и мирише на застоял мен - царят на пакета цигари. Поне властвам - за всяка цигара аз съм началото и краят, господарят и най-сетне човек, от когото нещата зависят.
Животът ми се разви без да осъзнавам какво се случва, така и свърши. Време винаги имаше, но нямаше къде да го използвам. Не ме разбирайте погрешно. Сам съм изградил всичко, което имам. Къща с булчинска рокля в гардероба в спалнята, бебешки дрешки и отсъствието на притежателките им. Все пак си остава къща. Опитах се да я постегна, свалих тапетите от банята, които преди години ми се сториха добра идея, със сигурност по-добра от тази да лепя плочки. Сложих сателит, купих микровълнова и се научих да я използвам. Резултат, различен от бързо приготвени пуканки и затворени зад стъкло хора, липсва. Години чаках да се случи, да осъзная надеждите си и да облека желанията, променях бавно къщата, за да заменя и себе си, но не успях.
Паля цигара, езикът гори, докато димът се опитва да намери процепа между устните ми. Тя – хартиената, далечната, моята и винаги изчерпаната – те, цигарата и Валентина...
Запознах се с нея в университета. Беше от тези, по-отраканите и дълго време само наблюдавах от разстояние младите ù пръсти, приглаждащи кичури коса. Слагаше много грим, а червеното ù червило ме правеше сляп за останалите цветове. Не знам дали забеляза безконечните ми сесии от усукващи се по тялото ù погледи, но един декемврийски следобед тя дойде до стола ми и през правите си бели зъби изцеди усмихнатото “Валентина”. Така започна моят рай.
Себично отражение или страхливо отклонение, любовта ми стана факт, защото Тя искаше да е факт. Беше толкова умна и будна, постоянно четеше - най-често Флобер и Балзак - пиеше кафето без захар и нито едно мускулче по лицето ù не трепваше, докато горещата горчива течност се изливаше в женското девствено гърло. А аз само гледах и ги обмислях; тях – цигарата и Валя.
Минаваше през мен, сякаш бе призрак, впиваше гладните си устни в тялото ми и изстъргваше всички намерения. Димът и гласът ù се разливаха във въздуха; тя чакаше търпеливо, минута след минута. Часове наред поднасяше погледа си към мен. Приемах го безмълвно, не мислейки, не знаейки какво цели. Така и не успях да разбера. До днес се чудя какво искаше, какво не можах да ù дам, какво тя не успя да вземе.
© Мартина Стоянова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Точност на пронизващ куршум и място и свобода за гадаене и допълване като цяла планинска ливада! Грабна ме с някои особени думи които ми светнаха като крушки.
-
И на мен много ми харесва стилът ти на писане.
Обаче, самата история не е много впечатляваща. Създава впечатлението, че е част от нещо по-голямо - нито началото, нито края. Или пък, което е по-лошо, изглежда като няколко откъса от различни истории.
Честно, когато се захвана да го пишеш имаше ли идея какво ще правиш или просто изливаше каквото ти дойдеше на ум?
Текстът започва с разказвачът, изпаднал в някаква депресия, болен, гладен и самотен. Той си припомня миналото и казва: "припомням си думите – собствени и чужди, а действията се опитвам да забравя"
Защо тогава, надолу няма никакви диалози, ако не броим името на Валентина, когато тя идва, за да се запознае с разказвача?
Вторият абзац, това за "царят на пакета цигари" и чувството му че властва е много добре замислено и описано. Очевидно разказвачът чувства, че не е господар на собствения си живот, или по-скоро осъзнава, че нищо не е в неговия контрол.
Третият абзац е най-показателен за майсторството ти. Най-вече това изречение: "Къща с булчинска рокля в гардероба в спалнята, бебешки дрешки и отсъствието на притежателките им."
С едно изречение - 5-10, а може би 15-20 години. За това браво!
И така, с това се затваря първата част от разказваната история, която щеше да е много интересна, ако беше приключила тук. Но следва това отклонение към Валентина и тяхното запознанство, което някак не се връзва с предишната част.
Както вече казах, ти създаваш впечатление, че героят ти страда от мания да управлява всичко, а в същото време осъзнава, че не контролира нищо. (и вероятно точно това е провалило семейството му). Според мен е нелогично да отделя толкова голямо значение на запознанството си с жената.
Както и да е, загубих интерес да пиша повече.
Пак - хареса ми стилът ти. -
Хубаво пишеш!
-
благодаря
-
много, много, много добро
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
