ДЕСЕТИЯТ

• Мъртъв ли е?
• Не го е улучила. Изглежда припаднал от слабост.
• Да не е бог? Виж какви странни дрехи има. Не прилича на човек.
• Боговете не припадат. Да го отнесем до огъня!
• Откъде си толкова сигурен? Много богове ли си виждал?
• Не съм, но този изглежда твърде слаб за такъв. По-скоро ще е дар за племето ни от тях. С него ставаме десет.
• Него? Как разбра, че е мъж?

Антонио усети, че опипват чатала му, докато го носят, но нямаше сили да помръдне. Тези хора говореха някак странно, но в ушите му звучеше като музика. За първи път установяваше физически контакт, за първи път долавяше други гласове, освен своя.

• Вероятно чува всичко, което говорим.
• Едва ли разбира.
• Дайте му вода!

            Последният глас беше женски. Пуснаха го на твърдата земя, някой повдигна главата му и усети как течността потича в гърлото му. Задави се.

• Не така, ще го задавиш!
• Вече го задавих.
• Зоя, погрижи се ти за него!

            Антонио най-после успя да отвори очи. Над него бе наведена млада жена, с тъжен, самотен поглед. Ароматът на кожата ѝ проникна в ноздрите му, в съзнанието, и остана там.

• Здравей, аз съм Зоя! - посрещна очите му тя.

            Гласът ѝ беше плътен и нежен, с меко “р”, заоблено като речно камъче. Каквото той не бе виждал, но вече чувстваше и долавяше много неща, не само със сетивата си. Душата му сякаш се пълнеше, стояла празна толкова години.

• Разбираш ли ме? Как се казваш?
• Антонио - прошепна той с мъка. Само толкова, не искаше да бъде 841.

            Зоя отклони тревожно глава:

• Не му разбирам нищо. Май иска още вода.

            Преди някой друг да се обади, Антонио каза по-уверено:

• Това е името ми. Бих искал малко въглехидрати, не съм се хранил от два дена.

            Стана му смешно, щом тя погледна пращящия огън и рече:

• Тук не ядем въглени, след малко ще се опече месото. Ето ти ябълка!

            За човек, който бе опитвал само каша, това кръгло и кораво нещо изглеждаше странно. Зоя видя недоумението му и отхапа от плода, да му покаже как става.

• Интересен човек си. Говориш смешно, държиш се странно, откъде идваш?

            Антонио само посочи с ръка, защото устата му бе открила пътя към рая, а сладък сок се стичаше по гърдите му. Всички от племето проследиха ръката, макар да знаеха, че сочи към Храма. Воцлав беше доволен:

• Казах ви, че боговете го пращат.

***

            Антонио се окопитваше бързо, благодарение на вниманието на Зоя. Племето се движеше по-бавно заради него и често почиваха, но бяха спокойни. Така той имаше възможност да разглежда.

            Цял един свят стоеше пред него и чакаше да бъде опознат. Всичко го удивляваше. Никъде не липсваха пиксели, птички пълнеха слуха му с песни, горите шумоляха успокоително, а въздухът ухаеше на свежест. И на аромата на Зоя, когато се приближеше повече до него.

            Мускулите на краката го боляха, особено сутрин, но той не се оплакваше. А вечерите му бяха любими, когато всички сядаха край запаления огън, разговаряха за обикновени неща и опитваха всевъзможни вкусове, създадени от сръчните ръце на Марина и Естел.

            Антонио научи за правилата в света, разбра, че за да бъде част от племето, трябва да намери своето място, да помага по някакъв начин. Тук нямаше гости, всички трябваше да имат принос, за да оцелеят. Дори механичните уогита имаха свои задължения.

            Щом погледнеше машините, той се сещаше за предишния свят, от който бе избягал. Там всичко бе подредено и ясно, а тук беше диво и различно. Там Мирейн го посрещаше със “Здравей!”, тук Зоя му казваше “Добро утро!”

            Тук беше по-хубаво. По-истинско.

***

            На четвъртия ден от пътуването си срещнаха още хора. Нов мъж ги чакаше по пътеката, която само Трак и Нбуле виждаха.

• Добра среща! - поздрави непознатият, но не звучеше искрено. Дори усмивката му не беше истинска. - До Храма ли сте ходили?
• Да - отвърна Франко.

            Всичко изглеждаше спокойно, но ръцете на мъжете лежаха върху пушките. Антонио не схващаше какво се случва. Бе разбрал за сегите, но още не знаеше какво е да мразиш някого.

            Изостана по-назад, наблюдавайки внимателно. Зоя стисна ръката му, сякаш го възпираше да не направи нещо. Неприятният мъж зацъка с език:

• При предната ни среща бяхте повече. Жалка картинка.

            Франко не показваше емоции:

• Тук не сме всички, някой трябва да пази селището ни.
• Селище? Глупости! Вие сте обикновени скитници. Крайно време е да приключите с гордостта и да се присъедините към нас. Докато все още сме гостоприемни.

            Исмаил не се стърпя:

• Не можете да ни предложите нищо по-добро.

            Мъжът се засмя:

• А ти откога не си спал в легло? Кога си топил залък в яхния? Кога последно си бил с жена? Аха, жена си имаш, виждам. Виждам и, че имате ново попълнение. Къде го намерихте този странник? Да не е дошъл от звездите?

            Антонио усети раздразнение от грубото поведение на човека и огромен прилив на неизвестна енергия го тласна напред:

• Идвам от храма. Боговете ме изпратиха да следя как се спазват законите тук. Вече можете да свалите пушките.

            Усети колебанието отсреща и натисна повече:

• Двамата ти приятели отляво на нас и другият, на дървото отдясно. Не е моментът за караници. Само минаваме от тук. Ще пусна доклад към Портала с проверка за процентите ви на агресивност.

            Не разбираха ясно какво им говори и това беше целта, да ги обърка и респектира с непознати думи. Но бяха впечатлени.    Мъжът се отмести от пътя им, давайки някакъв знак към дърветата.

• Пак ще се срещнем - каза на Антонио, след което на другите: - Времето ви изтича.

***

            Каварите бяха изумени от поведението на новия си спътник. Франко пръв го разпита, докато изравяха скрития си багаж:

• Кажи ми, колко от думите ти бяха истина!

            Антонио се усмихна:

• Николко. Аз идвам от друг свят, който няма нищо общо с вашия.
• Но трябва да е имало скрити сеги, нали? Как ги видя?
• Това беше работата ми доскоро, да откривам незабележимото. Само това мога, но го правя добре.

            Зоя повика:

• Тони, ще ми помогнеш ли  с багажа?

            Антонио се зачуди, приближавайки към нея:

• Защо ме наричаш така?
• Защото сме приятели. А приятелите се обръщат един към друг с кратки

имена. Сметнах, че Тони е най-подходящо от Антонио.

• Добре. Твоето кратко име как е?
• Зоя.

            Тя се усмихна. Той също. Девойката протегна ръце:

• Дай да те прегърна!

            Да те прегърне някой, е като да се потопиш във вода. Тялото ти олеква, съзнанието се очиства от мрака и изплуват само приятните чувства. А този човек пуска корените си в теб и вече завинаги носиш частица от него, която те топли и те дърпа обратно към ръцете му.

            Понякога не смееш да се пуснеш, за да не се удавиш. Понякога потъвате заедно, давайки живот един на друг. Понякога се отделяте, но сърцата остават прегърнати. И никога след това нещата не са същите, защото, като прегърнеш, вече си направил крачка напред.

            Воцлав стоеше неподвижен отстрани и ги гледаше, а лицето му не изразяваше нищо. После мълчаливо продължиха да товарят уогитата и племето пое по пътя си на север.

            Към планините.