РАЗЛИЧНИТЕ

• Време е да получиш дара си.
• Татко, моля те! Видя, че няма богове.
• Нищо не съм видял. Така живеем от стотици години и сме си добре. Една приказка на странник не променя нищо.
• Но той идва отнякъде и знае много неща. Антонио също е доказателство.

            Воцлав беше готов да се ядоса:

• И на майка си ли щеше да говориш така? Винаги си ми противоречала.

            Зоя се разплака. Останалите от племето мълчаха търпеливо.

• Не си прав. Ти си ми баща, винаги съм те слушала.
• А сега?
• Сега е друго. Вече съм голяма и усещам, че не е правилно.
• Само те е страх, признай си!

            Тя не си призна. Болеше я от отношението, което баща ѝ проявяваше. И от споменаването на майка ѝ, най-любящото същество, живяло някога.

• Няма да го направя, да знаеш!

            Вече не ѝ пукаше какво мисли той. Време беше да мисли самостоятелно. Следващите думи обаче я смразиха:

• Ако не приемеш дара, повече няма да бъдеш моя дъщеря. Нито ще си желана в племето ни. Тук спазваме традициите. Искаш ли да го гласуваме?

            В очите на всички Зоя видя неодобрение за постъпката си. Щяха да я изгонят като нищо, за една игла. Поне Антонио да беше тук! Или да знаеше, че още е жив, че ще се върне.

            Той със сигурност щеше да я подкрепи. Или и него щяха да принудят да приеме дара? Тези хора бяха корави, така оцеляваха. И спазваха традициите.

            Сълзите ѝ не спираха да текат. Беше ужасно самотна, застанала пред цялото племе. Заради една игла.

• Ще го направя - промълви.

            Изнудиха я. С мълчание.

• Ще го направя в паметта на майка си. Вече нямам баща.

            Без да продумат, всички тръгнаха към Храма. Бутнаха стената на друго място и един панел, вдлъбнат като легло, плавно се плъзна навън.

            В края му имаше форма за полагане на главата. От там изкачаше игла и се забиваше за няколко секунди над тила на лежащия.

            Не беше истина, че никой не е умирал в такова легло. Зоя лично гледаше, когато Дерек заповяда да сложат един мъж, само че с лице надолу, за наказание. После го вдигнаха, още преди кървавата игла да се прибере.

            Мъжът обезумя, кръв шурна от очите и ушите му и умря след нечовешки мъки. Тежка гледка за всяко дете.

            Зоя легна разтреперана, помогнаха ѝ да намести главата си правилно. “Мразя ви”, искаше да изкрещи, след което зачака всичко да свърши. Каквото стане. Искаше само да види Антонио отново.

            Времето забави ход, почти спря. Хайде, къде беше проклетата игла? И боговете ли се отрекоха от нея?

• Нещо стана - гласът на Ханс. - Дарът не идва.

            Зоя почака още, вперила поглед в небето, докато множество ръце не я вдигнаха. Опразнен, панелът не се прибра, както ставаше винаги.

            Марина вече се осмели да проговори, бършейки сълзите на безпомощното момиче:

• Явно си различна от нас. Боговете решиха да те оставят без дар. Нищо, ще се оправиш, не плачи! Няма да те изоставим.

            Зоя събра сили да изтърка очите си с ръкав. Не осъзнаваше какво се случи. Кое бяха чули боговете, молбите или проклятията ѝ? Щеше ли племето да тръгне от храм на храм, докато някъде глупава игла все пак продупчи главата ѝ?

• Да вървим! - нареди Франко. - Уогитата се изправиха, значи са готови.
• Много бързо се заредиха?!
• Днес нищо не е както трябва. Да се махаме!
• Чакайте! - извика Нбуле.

            Горе, върху Храма, стоеше Антонио. На същото място като предния път.

            Зоя пак се разплака, този път от щастие. Нямаше да се опитва да го застреля отново. Затича се към него и успя да поеме дъх едва когато се озова в прегръдките му.

            Той също не изглеждаше на себе си, но поне я стисна силно и не я пускаше.

• Знаеш ли, Зоя, аз съм различен.

            Тя вдигна очи към него:

• Знам, Тони. Ти си специален.

***

            След като откриха врата с надпис “Манипулационна”, Джон изгони Антонио.

• Вече не ми трябваш! Тръгвай си, по-добре да не оставаш тук! Скоро нищо няма да работи.
• Накъде да вървя?
• Към изхода. Откъде да знам, за първи път съм тук, а ти вече си излизал. Хайде, време е!

            Джон затвори вратата след себе си и Антонио остана сам в безличния коридор. Пое към края му, друга посока нямаше. Една позната врата го чакаше и се отвори пред него.

            Вътре таблото светеше на числото две. Антонио протегна ръка към стрелките и застина. Все още някои отговори му липсваха.

            Натисна стрелката надолу и броячът започна да отчита бавно. Щом стигна до четиридесет, спря, нямаше повече. Вратата се отвори.

            Същият коридор, пуст и враждебен. Без врати, но имаше нещо, което предния път не бе забелязал, защото бяха твърде ниско. Табелки. Антонио тръгна и започна да чете - Мириам 835, Густав 820, Ян 864, и така нататък, имена с номера, каквото имаше и той.

            Когато стигна до табела Антонио 842, не можа да продължи. Призля му и трябваше да се облегне на стената. Зад нея живееше наследникът му, неподозирайки за живота навън, хранеше се, спеше и обикаляше в Света, нахлузил шлем. Може би Мириам го поздравяваше. Може би и той бе Пазител.

            Нямаше повече време. Джон му каза да бърза, ако не иска да остане вечно тук. За следващите осемдесет процента.

            Веднага се добра до таблото, натисна стрелката нагоре и броенето започна, от четиридесет към Зоя.

***

            Сега стояха прегърнати, зареждайки се един друг. Не смееха да се целунат, цялото племе ги гледаше.

• Плакала си… - той отмести мокър кичур коса от челото ѝ.
• Често плача. Но сега съм усмихната.
• Радвам се, че отново те виждам! Този човек беше луд. Не искам да се връщам там.

            Слязоха от Храма, хванати за ръце. Франко чакаше, Антонио му отговори:

• Няма богове вътре. Само демони.

            Връщането в планината беше като траурна процедура. Всеки имаше над какво да помисли и свои чудовища, които да прогонва. Дълго, след като се махнаха, една врата на Храма се отвори и човек, който не бе влизал, пристъпи извън нея. Усмихна се, изсмука пакетче храна, после се изпика доволно от стената.

            Джон вече не съществуваше. Новият тепърва щеше да си избира име. Нещо различно.

***

            Естел и Исмаил ги посрещнаха с радост. За тези две седмици коремът на бъдещата майка беше наедрял значително. Не знаеше какво се е случило при пътуването, затова щипна щастливо бузата на Зоя:

• Добре дошла при нас, жените! Скоро да те видим пълна с дете!

            Отнесеното “благодаря” озадачи Естел.

• Какво е станало, нещо лошо ли? - дръпна тя Марина за ръката, щом Зоя се

отдалечи.

• Ще ти разказвам, докато приготвим вечерята.
• А тя няма ли да ни помага?
• Още не, предполагам. Не я закачай, ще ѝ мине!

            Мъжете не бяха толкова словохотливи. Само потупваха Исмаил по рамото, минавайки край него. Единствено Антонио се спря:

• Радвам се да те видя отново!
• Не съм мърдал от тук. Пазя си жената. Добре си дошъл!

            Вечерта седнаха заедно, вече на маса с дълги пейки, под стабилен навес. Жените сготвиха супа, която всички излапаха набързо, докато е още топла.

• Полека се връщаме към стария си начин на живот - доволно се поглади Франко по корема.
• Друго си е да имаш дом.
• Друго е да си с приятели.
• Друго си е, ако имаше и малко брабак.

            Последната реплика, подхвърлена от Трак , накара цялата маса да се залее от смях. Зоя обясни на Антонио, че брабакът е напитка, от която ти става весело и леко, стига да не прекалиш.

• Добре, че няма! - сопна се бременната Естел. - Всички щяхте да пиете, а аз да стоя и гледам.
• Като отлъчена - пошегува се Трак.

            Никой не се усмихна този път. Погледнаха скришом към Зоя и продължиха да се хранят. Сякаш я прободоха.

            Тя се доближи до ухото на Антонио и прошепна:

• Ще спиш ли при мен тази нощ? Искам да се гушнем.
• Добре - той нямаше какво друго да каже. Щом е с нея, всичко е хубаво.

            През нощта си легнаха в нейната къщичка, Воцлав се бе преместил при Марина. Антонио делеше един покрив с Ханс, под чието ръководство бе изградено всичко, но досадното хъркане го будеше по няколко пъти на нощ.

            Зоя не хъркаше. Не, че спаха изобщо. Лежаха на една страна, прегърнати, Антонио бе заровил нос в косата ѝ. Този мирис му стана любим. Дремеха на прекъсвания, като не смееха да помръднат, да не развалят магията. На него това му бе достатъчно. На нея, не.

            Естел роди след няколко дена. Воцлав ѝ помогна, имаше опит с няколко раждания. Щом момченцето проплака, всички бяха радостни, а Исмаил можеше да преобърне планината от щастие.

• Ще го кръстя Абдул - споделяше той с всеки срещнат. - Да му носи късмет.
• Попитай първо жена си - посъветва го шеговито Франко, - Може да се наложи да го гласувате.

            На новоизлюпения баща не му пукаше, нали имаше син!

            Зоя и Антонио гледаха да са заедно при всяка възможност. Сега очите ѝ светеха и ей така му сподели:

• Аз искам да имам дъщеря.

            Антонио знаеше какво е дъщеря. Същото като Зоя, но по-малко. И той си мислеше, че някога ще има дъщеря. Същата като Зоя, ако може, нищо, че ще е по-малка. Щеше да е добър баща. Не като Воцлав.